Затворникът на рая

Речите му често включваха обширни цитати от собствените му писания, поеми или образователни статии за литературата, философията и наложителното възраждане на мисълта в западния свят, които той редовно публикуваше в националната преса. Ако затворниците го аплодираха бурно в края на тези поучителни слова, господин директорът проявяваше великодушие и нареждаше на тъмничарите да им раздадат цигари, свещи или други предмети на лукса от партидата подаръци и колети, изпращани на интернираните от семействата им. Най-примамливите артикули предварително се конфискуваха от тъмничарите, които си ги отнасяха вкъщи или понякога дори ги продаваха на затворниците. Все пак това беше по-добро от нищо. Починалите от естествени или не съвсем естествени причини — средно от един до трима души седмично — бяха изнасяни в полунощ с изключение на почивните дни и църковните празници; в такъв случай трупът оставаше в килията до понеделника или следващия работен ден, като обикновено правеше компания на новия квартирант. Когато затворниците се обадеха, че един от техните другари е преминал в по-добрия свят, някой от тъмничарите отиваше в килията и проверяваше пулса или дишането, след което пъхаше тялото в един от брезентовите чували, използвани за тази цел. Веднъж завързан, чувалът оставаше в килията, докато погребалните агенти от съседното гробище Монжуик не дойдеха да го приберат. Никой не знаеше какво правеха с труповете и когато затворниците задаваха този въпрос на Бебо, той само свеждаше очи и отказваше да отговори.

На всеки петнайсет дни се провеждаше военен съд по съкратена процедура и осъдените биваха разстрелвани призори. Понякога — поради неизправност на пушките или амунициите — взводът за разстрел не успяваше да порази никой жизненоважен орган и тогава воплите на ранените, паднали в рова, се чуваха с часове. Друг път отекваше експлозия и виковете секваха отведнъж. Сред затворниците бе разпространена теорията, че някой от офицерите довършвал недоубитите с граната, но все пак никой не беше сигурен, че това бе вярното обяснение.

Носеше се и друг слух — че в петък сутрин господин директорът приемал в кабинета си съпруги, дъщери, годеници, че даже лели и баби на затворници. Сваляйки предварително венчалния си пръстен, който криел в най-горното чекмедже на писалището си, той изслушвал исканията им, претеглял молбите им, предлагал кърпичка за сълзите им и приемал подаръци и услуги от друго естество, предоставени след обещание за по-добра храна или отношение към близките им или за преразглеждане на неясните присъди, които никога не стигали до решение.

В други случаи Маурисио Валс просто поднасял на посетителките си чаени сладки и чаша мускат и ако въпреки мизерните времена и недохранването все още ловели око, им четял някои от писанията си и им признавал, че бракът му с болна жена бил същинско изпитание за святост. Надълго и нашироко се оплаквал колко ненавиждал работата си на тъмничар и колко унизително било за човек с неговата висока култура и изтънченост да бъде обвързан с такава долна служба, когато истинското му призвание било да е част от елита на страната.

Затворниците с по-дълъг стаж съветваха да не се говори за директора и по възможност дори да не се мисли за него. Повечето от тях предпочитаха да говорят за жените и за семействата, които бяха оставили зад гърба си, за живота, който си спомняха. Някои имаха снимки на приятелки или съпруги, които кътаха като съкровище и бяха готови да ги отбраняват с цената на живота си, ако някой се опиташе да им ги вземе. Не един и двама бяха казали на Фермин, че най-лоши са първите три месеца. После човек изгубваше всяка надежда, времето започваше да тече по-бързо и лишените от смисъл дни приспиваха душата.

5

В неделните дни, след литургията и речта на директора, някои затворници се събираха в едно слънчево кътче на двора, за да споделят някоя и друга цигара и да послушат историите, които им разказваше Давид Мартин, когато умът му беше бистър. Фермин, който ги знаеше почти всичките, защото беше чел цялата поредица „Градът на прокълнатите“, се присъединяваше към групата и оставяше въображението си да полети. Мартин обаче нерядко не беше в състояние да преброи дори до пет, тъй че другите го оставяха на мира, докато той се свираше по ъглите, за да си говори сам. Фермин го наблюдаваше внимателно и понякога го следваше отблизо, защото имаше нещо у този клетник, от което му се свиваше сърцето. Фермин използваше всичките си ловки номера и хитрини, за да му набавя цигари или дори бучки захар, които писателят обожаваше.

— Фермин, вие сте добър човек. Постарайте се да не ви личи.

Мартин винаги носеше със себе си една стара фотография, която обичаше да съзерцава дълги мигове. На нея се виждаше облечен в бяло мъж, който водеше за ръка момиченце на десетина години. И двамата наблюдаваха падащия здрач от края на малък дървен кей, който се врязваше в морето като мостик, прострян над прозрачни води. Когато Фермин го разпитваше за фотографията, Мартин само се усмихваше и безмълвно я прибираше в джоба си.