Затворникът на рая

— Според преценката ви на лекар, колко дълго би могъл да издържи? Жив, имам предвид.

— Не зная. Условията в затвора са нездравословни и…

Директорът го накара да млъкне, като кимна с отегчено изражение.

— А разсъдъкът му? Според вас колко време ще може да запази умствените си способности?

— Не много дълго, струва ми се.

— Разбирам.

Директорът му предложи цигара, която докторът отказа.

— Харесвате го, нали?

— Почти не го познавам — отвърна Санауха. — Изглежда свестен човек.

Директорът се усмихна.

— И ужасен писател. Най-лошият, който тази страна някога е имала.

— Господин директорът е международен авторитет по всички въпроси на литературата. Аз не разбирам нищо от тази тема.

Събеседникът му го измери с леден поглед.

— За по-малки безочливости съм изпращал хора в изолатор за три месеца. Малцина оцеляват, а оцелелите се връщат в по-лошо състояние от това на приятеля ви Мартин. Не си въобразявайте, че дипломата ви гарантира някакви привилегии. В досието ви пише, че имате съпруга и три дъщери навън. Късметът ви — и вашият, и на семейството ви — зависят от това, доколко ще ми бъдете полезен. Ясно ли се изразявам?

Доктор Санауха преглътна с мъка.

— Да, господин директоре.

— Благодаря, докторе.

Санауха редовно трябваше да хвърля един поглед на Мартин по нареждане на Валс. Последният, според клюката, не се доверяваше особено на лекаря на затвора — хитър шарлатанин, който от постоянно съставяне на смъртни актове явно бе забравил понятието профилактични грижи — и не след дълго го уволни.

— Какво е състоянието на пациента, докторе?

— Доста е слаб.

— Ясно. А вътрешните му демони? Все така ли си говори сам и си въобразява разни неща?

— В това отношение няма промяна.

— Прочетох в „АВС“24 една отлична статия от моя добър приятел Себастиан Хурадо, в която се говори за шизофренията, болестта на поетите.

— Нямам нужната квалификация, за да поставя такава диагноза.

— Но сте достатъчно квалифициран, за да го поддържате жив, нали?

— Правя каквото мога.

— Правете повече от това. Помислете за дъщерите си. Толкова млади и тъй беззащитни сред всички тия бездушни негодници и червени, които все още се крият навън.

С течение на месеците доктор Санауха постепенно се привърза към Мартин и един ден, докато споделяха фасове, разказа на Фермин онова, което знаеше за този човек, който със своите бълнувания и със статуса си на официален лунатик на затвора си бе спечелил шеговития прякор „Затворника на рая“.

6

— Да ви кажа честно, според мен Давид Мартин вече е бил болен от известно време, когато го докараха тук. Чували ли сте за шизофренията, Фермин? Това е една от любимите нови думи на господин директора.

— На това цивилните обикновено му викат „да ти хлопа дъската“.

— Не е шега работа, Фермин. Болестта е много сериозна. Не е по моята специалност, но съм виждал няколко случая. Пациентите често чуват гласове, виждат и си спомнят лица или събития, които никога не са се случвали… Умствените способности постепенно се влошават и от един момент нататък болните вече не могат да направят разлика между действителността и измислицата.

— Както, впрочем, седемдесет процента от испанците… Мислите ли, че бедният Мартин страда от тази болест, докторе?

— Не зная със сигурност. Както ви казах, не е по моята специалност, но смятам, че проявява някои от най-често срещаните симптоми.

— Може би в този случай заболяването му е късмет…

— Никога не е късмет, Фермин.

— А той знае ли, че е, тъй да се каже, засегнат?

— На лудия винаги му се струва, че другите хора са луди.

— Нали и аз това казвам за седемдесет процента от испанците…

Един страж ги наблюдаваше внимателно от караулната си будка, сякаш се опитваше да чете по устните им.

— Говорете по-тихо, че ще си вземем белята.

Докторът направи знак на Фермин да се обърнат и да тръгнат към другия край на двора.

— В тия времена дори стените имат уши — рече той.

— Сега остава само да им изникне половин мозък между ушите — тогава може би ще се избавим от това дередже — отвърна Фермин.

— Знаете ли какво ми каза Мартин първия път, когато му направих медицински преглед по настояване на господин директора?

— Докторе, мисля, че открих единствения начин да се измъкне човек от този затвор.

— Как?

— Само ако е мъртъв.

— Не можахте ли да измислите по-практичен начин?

— Чели ли сте „Граф Монте Кристо“, докторе?

— Като дете. Почти не си го спомням.

— Е, прочетете го пак. Всичко е описано там.