Затворникът на рая

— Кое е момичето на снимката, господин Мартин?

— Не съм сигурен, Фермин. Паметта ми изневерява понякога. Не ви ли се случва и на вас?

— Разбира се. На всички ни се случва.

Носеше се мълва, че Мартин не бил съвсем с всичкия си, но скоро след като започна да се сближава с него, Фермин си даде сметка, че бедният човек бе дори по-зле, отколкото останалите затворници предполагаха. На моменти разсъждаваше по-ясно от всеки друг, но много пъти като че ли не осъзнаваше къде се намира и говореше за хора и места, които очевидно съществуваха само в спомените или въображението му.

Фермин често се будеше на разсъмване и го чуваше как говори в килията си. Ако се промъкнеше предпазливо до решетките и наостреше уши, успяваше да чуе съвсем ясно как писателят спори с някого, когото наричаше „господин Корели“ — подчертано зловещ тип, съдейки по думите, които разменяше с него.

В една такава нощ Фермин запали остатъка от последната си свещ и я вдигна по посока на отсрещната килия, за да се увери, че Мартин наистина е сам и че двата гласа, неговият и на тъй наречения Корели, излизат от едни и същи устни. Мартин обикаляше килията си и когато погледите им се срещнаха, Фермин разбра, че неговият другар по съдба не го виждаше. Той се държеше така, сякаш стените на затвора не съществуваха и диалогът му с онзи странен човек се водеше на някакво много далечно място.

— Не му обръщайте внимание — прошепна Номер 15 от сенките. — Всяка нощ прави същото. Съвсем е изкукуригал. Щастливец!

На следващата сутрин, когато Фермин го попита за въпросния Корели и за среднощните му разговори, Мартин само го изгледа учудено и се усмихна смутено. При друг случай, когато не можеше да заспи поради студа, Фермин отново се приближи до решетките и чу как Мартин си говори с някого от невидимите си приятели. Нея нощ Фермин се осмели да го прекъсне.

— Мартин? Аз съм, Фермин, съседът ви. Добре ли сте?

Мартин пристъпи до решетките на килията си и Фермин видя, че лицето му е обляно в сълзи.

— Господин Мартин? Коя е Изабела? Преди малко говорехте за нея.

Писателят го изгледа продължително.

— Изабела е единственото хубаво нещо, което е останало на тоя шибан свят — отвърна той с необичайна за него горчивина. — Ако не беше тя, той заслужава да му драснеш една клечка кибрит и да гори, докато и пепел не остане.

— Простете, Мартин. Не исках да ви безпокоя.

Мартин се оттегли в сенките. На следващия ден го намериха да трепери в локва от кръв. През нощта Бебо бе заспал на стола си и писателят се бе възползвал от това, за да си разкъса вените, стържейки китките си по камъните. Когато го отнесоха на носилка, бе смъртно бледен и Фермин си помисли, че няма да го види повече.

— Не се тревожете за приятеля си, Фермин — рече Номер 15. — Ако беше някой друг, щеше да отиде направо в чувала, но не и Мартин — господин директорът няма да го остави да умре. Никой не знае защо.

Килията на Давид Мартин остана празна в продължение на пет седмици. Когато Бебо го донесе на ръце като дете, облечен в бяла пижама, ръцете му бяха превързани чак до лактите. Не помнеше никого и прекара първата нощ, като си говореше сам и се смееше. Бебо придърпа стола си до решетките на килията му и цяла нощ бдя над него, като му подаваше бучки захар, които бе задигнал от стаята на офицерите и бе скрил в джобовете си.

— Господин Мартин, моля ви, не говорете така, че Бог ще ви накаже — шепнеше му тъмничарят между отделните захарчета.

В реалния свят Номер 12 бе доктор Роман Санауха, шеф на отдел вътрешни болести в Клиниката на Барселона — човек честен и изцелен от идеологически мании и заблуди, чиято съвест и отказът му да издаде приятелите си го бяха изпратили в крепостта. По принцип професиите на затворниците не се зачитаха между тези стени, освен когато дадена професия можеше да донесе някаква изгода на директора. В случая с доктор Санауха бързо бе установено, че той би могъл да бъде полезен.

— За жалост не разполагам тук с подходящите медицински ресурси — обясни му директорът. — Истината е, че режимът си има по-важни грижи и много-много не се интересува дали някой от вас ще изгние от гангрена в килията си. С големи усилия извоювах да ми изпратят зле оборудвана аптечка и един шарлатанин, когото надали биха взели за метач във ветеринарния факултет. Но това е всичко, което имам на разположение. Зная, че преди да се поддадете на заблудата на неутралитета, сте се ползвали с известна репутация като лекар. По причини, които не ви касаят, за мен е от особена важност затворникът Давид Мартин да не ни напусне преждевременно. Ако се съгласите да сътрудничите, за да го поддържаме в прилично добро здраве, доколкото е възможно при тези обстоятелства, уверявам ви, че ще направя престоя ви тук по-поносим и лично ще се погрижа да преразгледат вашия случай с оглед скъсяване на присъдата ви.

Доктор Санауха кимна.

— Дочувам, че според някои затворници на Мартин нещо му хлопа дъската, както казвате вие. Така ли е? — попита директорът.

— Не съм психиатър, но по мое скромно мнение той е видимо неуравновесен.

Директорът претегли тази забележка.