Затворникът на рая

— Не зная дали Мартин е приел предложението на господин директора, или не, но имам чувството, че го е приел, защото все още е жив и очевидно нашият личен Бог е заинтересован това да не се промени, поне за момента. Дори му е предоставил в килията хартия и принадлежности за писане, навярно за да префасонира великите творби, тъй че нашият директор най-сетне да се окичи с онази безсмъртна литературна слава, за която толкова жадува. Аз, да ви кажа честно, не зная какво да мисля. Впечатлението ми е, че клетият Мартин не е в състояние да препише дори номера на обувките си и че през повечето време е в плен на едно чистилище, което сам е изградил в ума си, където угризенията и мъката жив ще го изядат. Макар че моята област са вътрешните болести и не съм квалифициран да му поставя диагноза…

7

Историята, разказана от добрия доктор, заинтригува Фермин. Верен на вечното си застъпничество за изгубени каузи, той реши да направи самостоятелно разследване, за да научи повече неща за Мартин и мимоходом да усъвършенства идеята за бягство via mortis29 в стила на мосю Александър Дюма. Докато размишляваше над темата, все повече му се струваше, че поне в това отношение Затворникът на рая не беше чак толкова смахнат, колкото го изкарваха. Всеки път, когато ги пускаха в двора, Фермин намираше повод, за да се доближи до Мартин и да завърже разговор с него.

— Фермин, вече имам чувството, че сме гаджета. Следвате ме като сянка, накъдето и да се обърна, все вас виждам.

— Прощавайте, господин Мартин, но има едно нещо, което мира не ми дава.

— И кое, ако мога да знам, ви вълнува толкова силно?

— Вижте, правичката да ви кажа, не разбирам как почтен човек като вас се е съгласил да помогне на онова гадно и суетно кюфте, нашето директорче, в мошеническите му опити да мине за салонен писател.

— Не цепите басма, а? На това място май няма никакви тайни.

— Просто имам нюх за разкриване на сложни машинации и други детективски занимания.

— В такъв случай сигурно сте узнали, че не съм почтен човек, а престъпник.

— Така е решил съдията.

— Подкрепен от цяла армия свидетели под клетва.

— Подкупени от един злодей и страдащи от хроничен запек поради завист и най-различни низости.

— Я ми кажете, Фермин, има ли нещо, което да не знаете?

— О, безброй неща. Но онова, което вече дни наред не мога да преглътна, е защо имате вземане-даване с този самозабравил се кретен. Хората като него са гангрената на тази страна.

— Такива хора има навсякъде, Фермин. Никоя страна няма патент.

— Но само тук ги вземаме на сериозно.

— Не го съдете прибързано. В целия този фарс господин директорът е много по-сложен персонаж, отколкото изглежда. Първо на първо, самозабравилият се кретен, както го наричате, е човек с голяма власт.

— Да, въобразява си, че е Господ.

— В това конкретно чистилище може би не е далече от истината.

Фермин сбърчи нос. Такива приказки хич не му се нравеха. Мартин сякаш с наслада отпиваше от виното на своето поражение.

— Да не би да ви е заплашвал? Това ли е? Какво повече може да ви направи?

— На мен нищо, освен да ме разсмее. Но на други хора, които са извън тези стени, би могъл сериозно да навреди.

Фермин дълго мълча.

— Простете ми, господин Мартин. Не исках да ви обидя. Не бях помислил за това.

— Не ме обиждате, Фермин. Напротив, струва ми се, че гледате твърде великодушно на моята ситуация. Вашето доверие говори много повече за вас, отколкото за мен.

— Всичко е заради онази госпожица, нали? Изабела.

— Госпожа е.

— Не знаех, че сте женен.

— Не съм. Изабела не е моя съпруга. Не ми е и любовница, ако това си мислите.

Фермин си замълча. Не искаше да поставя под съмнение думите на писателя, но само като го чуеше да говори за нея, му ставаше пределно ясно, че тази госпожица или госпожа бе човекът, когото бедният Мартин обичаше повече от всичко на света, навярно едничкото нещо, което го поддържаше жив в тази бездна от мизерия. А най-тъжното бе, че той сякаш дори не го осъзнаваше.

— Изабела и нейният съпруг държат книжарница — едно място, което винаги е имало много специално значение за мен още от детските ми години. Господин директорът ми каза, че ако не изпълня желанието му, ще се погрижи да ги обвинят, че продават подривна литература, да им отчуждят книжарницата, да ги пратят в затвора и да им отнемат синчето, което няма и три години.

— Тоя шибан кучи син — тихо рече Фермин.

— Недейте, Фермин — каза Мартин. — Това не е ваша война. Тя си е моя. Заслужил съм я заради онова, което направих.

— Нищо не сте направили, Мартин.

— Не ме познавате добре, Фермин. Пък и хич не ви трябва. Онова, над което трябва да се съсредоточите, е как да избягате оттук.

— Това е другото, за което исках да ви попитам. Доколкото разбрах, в момента разработвате експериментален метод за измъкване от тая клоака. Ако ви трябва опитно зайче — доста мършавичко, но преливащо от ентусиазъм, — смятайте, че съм на вашите услуги.

Мартин го гледаше замислено.

— Чели ли сте Дюма?

— От кора до кора.

— Да, имате такъв вид. Щом е така, навярно се досещате какво имам предвид. Слушайте ме внимателно.

8