Затворникът на рая

Фермин бе прекарал шест месеца в пленничество, когато една поредица от събития промени значително рутината на живота му. Първото от тях бе, че по това време, когато режимът все още вярваше, че Хитлер, Мусолини и сие ще спечелят войната и скоро цяла Европа ще придобие цвета на долните гащи на Генералисимуса, една безнаказана и яростна вълна от главорези, доносници и новопокръстени политкомисари докара броя на затворените, задържани, подсъдими или „изчезнали“ граждани до незапомнени висоти.

Затворите на страната не можеха да се справят с наплива и военните власти наредиха на управата на Монжуик да удвои и дори да утрои броя на интернираните, за да поеме част от пороя от осъдени, който заливаше онази сразена и окаяна Барселона от 1940 г. За целта господин директорът уведоми затворниците в една от изящните си неделни речи, че от този момент нататък ще споделят килиите си. Доктор Санауха беше преместен при Мартин, вероятно за да го наглежда и да обуздава самоубийствените му пориви. Фермин трябваше да дели килия №13 с бившия си съсед, Номер 14, и тъй нататък. Всички затворници в корпуса бяха настанени по двама, за да освободят място за новопристигащите, докарвани всяка нощ с пикапи от затворите Модело или Кампо де ла Бота.

— Не ми правете такива физиономии, че на мен тая работа ми харесва още по-малко, отколкото на вас — уведоми Номер 14 новия си другар, щом се премести при него.

— Предупреждавам ви, че проявите на враждебност ми причиняват неконтролируемо газоотделяне — заплаши го Фермин. — Тъй че зарежете бабаитлъка и се постарайте да се държите любезно и да пикаете с лице към стената, без да пръскате, инак някой ден ще осъмнете, покрит с поникнали гъби.

Бившият Номер 14 прекара пет дни, без да пророни нито дума на Фермин. Най-сетне, сразен от зловонните газове, с които последният го обгръщаше в ранни зори, реши да смени стратегията си.

— Нали ви предупредих? — рече Фермин.

— Добре, предавам се. Казвам се Себастиан Салгадо, синдикалист по професия. Дайте да си стиснем ръцете и да бъдем приятели, но, за Бога, спрете да пърдите така, защото вече започвам да халюцинирам и виждам насън как Захарното момче30 танцува чарлстон.

Фермин се ръкува със Салгадо, при което забеляза, че му липсват кутрето и безименният пръст.

— Фермин Ромеро де Торес, щастлив да се запознае най-сетне с вас. По професия — член на тайните разузнавателни служби в карибския сектор на каталонското правителство, понастоящем в резервите, а по призвание — библиограф и любител на литературата.

Салгадо изгледа новия си другар по неволя и подбели очи.

— А разправят, че Мартин бил луд!

— Луд е оня, който се има за здравомислещ и смята, че глупаците не са от неговия ранг.

Сразен, съкилийникът му само кимна в отговор.

Второто събитие се случи няколко дни по-късно, когато двама стражи дойдоха да го вземат по здрач. Бебо им отвори килията, като се опитваше да прикрие безпокойството си.

— Ей, ти, кльощавият, ставай — изфъфли единият от стражите.

Салгадо помисли за миг, че молитвите му са били чути и че отвеждат другаря му на разстрел.

— Кураж, Фермин — ободри го той с усмивка. — Да умрете за Бога и отечеството — какво по-хубаво от това?

Двамата стражи сграбчиха Фермин, оковаха му ръцете и краката и го помъкнаха по коридора, съпътстван от разтревожените погледи на останалите затворници и гръмкия смях на съкилийника си.

— От тая работа и с пърдене няма да се измъкнеш — кикотеше се Салгадо.

9

Преведоха го през лабиринт от тунели до един дълъг коридор, в чийто край се виждаше масивна дървена врата. Фермин почувства, че му се гади и реши, че е настъпил краят на жалкия му живот. Зад вратата сигурно го чакаше Фумеро с оксиженова горелка и цяла нощ на разположение. За изненада на затворника, когато стигнаха вратата, единият от стражите му свали оковите, а другият почука внимателно.

— Влез — отвърна добре познат глас.

Ето как Фермин се озова в кабинета на господин директора, разкошно обзаведена стая с изискани мебели и килими, отмъкнати навярно от някое имение в района Бонанова. Сцената допълваха един испански флаг с орел, щит и надпис, един портрет на каудильото, ретуширан по-силно дори от рекламните снимки на Марлене Дитрих, и самият господин директор, дон Маурисио Валс, който се усмихваше зад бюрото си, наслаждавайки се на вносна цигара и чаша бренди.

— Седни — покани го той. — Не се страхувай.

Фермин забеляза до него поднос с препълнена чиния с месо, грах и картофено пюре, което още вдигаше пара и миришеше на горещо масло.

— Това не е мираж — благо рече директорът. — Това е твоята вечеря. Надявам се да ти хареса.