Затворникът на рая

Никой не потвърди, но и не отрече. Дните му минаваха предимно в сън или в плен на една умора, която не го напускаше. Всеки път, щом затвореше очи и се предадеше на изтощението, посещаваше едно и също място. В съня, който се повтаряше нощ след нощ, се катереше по стените на бездънен общ гроб, осеян с трупове. Щом се озовеше горе и се обърнеше да погледне назад, виждаше онова море от призрачни тела, шаващи като водовъртеж от змиорки. Мъртвите отваряха очи и се закатерваха по стените подире му. Следваха го през планината и се впускаха из улиците на Барселона, търсеха предишните си домове, чукаха по вратите на някогашните си любими. Някои тръгваха да дирят убийците си и бродеха из града, жадни за мъст, но повечето искаха само да се завърнат в домашните си огнища, в леглата си, да прегърнат децата, съпругите и любимите, които бяха оставили след себе си. Никой обаче не им отваряше вратата, никой не искаше да ги хване за ръка или да целуне устните им. Плувнал в пот, умиращият се будеше в мрака, а оглушителните вопли на мъртвите кънтяха в душата му.

Един непознат го посещаваше често. Миришеше на тютюн и одеколон — две стоки, които трудно се намираха в ония времена. Сядаше на един стол до него и го наблюдаваше с непроницаем поглед. Имаше смолисточерна коса и остри черти. Щом забележеше, че пациентът е буден, му се усмихваше.

— Вие Бог ли сте, или дяволът? — попита го веднъж умиращият.

Непознатият сви рамене и се замисли над въпроса.

— По малко от двамата — рече накрая.

— Аз по принцип съм атеист — осведоми го пациентът. — Макар че всъщност имам силна вяра.

— Както мнозина други. Почивайте сега, приятелю. Раят може да почака, а адът е твърде малък за вас.

4

Между визитите на странния господин със смолисточерната коса, оздравяващият се оставяше да го хранят, мият и обличат с чисти дрехи, които му бяха големи. Когато събра достатъчно сили, за да стане и да пристъпи няколко крачки, го придружиха до брега, където можа да си натопи краката в морето и да се порадва на милувките на средиземноморската светлина. Един ден цяла сутрин гледа как няколко парцаливи деца с мръсни личица си играят в пясъка и реши, че му се живее — поне още мъничко. С времето спомените и гневът започнаха да изплуват на повърхността, а с тях и желанието да се върне в града, където същевременно се боеше да отиде.

Ръцете, краката и останалите му части заработиха горе-долу нормално. Възвърна си рядкото удоволствие да уринира на вятъра без парещи усещания или срамни произшествия и си каза, че ако един мъж може да пикае прав и без чужда помощ, значи е в състояние да се справя и с отговорностите си. Същата нощ, преди да съмне, той стана предпазливо и се промъкна по тесните улички на цитаделата чак до границата, която бележеше железопътната линия. От другата страна се издигаше гората от комини и стърчащият в небето хребет от ангелите и мавзолеите на гробището. По-нататък, като платно от светлини, простиращо се нагоре по хълмовете, лежеше Барселона. Чу стъпки зад гърба си и се обърна, за да срещне невъзмутимия поглед на мъжа със смолисточерната коса.

— Родихте се отново — рече той.

— Ха дано този път да ми провърви повече от първия, че какъвто ми беше късметът досега…

Чернокосият се усмихна.

— Позволете да се представя. Аз съм Армандо Циганина.

Фермин му стисна ръката.

— Фермин Ромеро де Торес — не-циганин, но от относително добра проба.

— Приятелю Фермин, струва ми се, че обмисляте да се върнете при вашите хора.

— Вълкът козината си мени, но нрава — не — заяви Фермин. — Оставил съм някои недовършени работи.

Армандо кимна.

— Разбирам, но още е рано, приятелю мой — рече. — Имайте търпение. Постойте известно време при нас.

Страхът от онова, което го очакваше при завръщането му, и щедростта на тези хора го задържаха там до една неделна сутрин, когато зае някакъв вестник, намерен от един хлапак в боклукчийското кошче на една лавка на плажа Барселонета. Трудно бе да се определи колко време бе лежал вестникът сред отпадъците, но датата му показваше, че е издаден три месеца след нощта на бягството. Фермин старателно прерови страниците в търсене на някакъв знак, някакъв намек или известие, но нямаше нищо. Същия следобед, когато вече бе решил да се върне в Барселона, щом се спусне здрач, Армандо се приближи до него и му съобщи, че един от неговите хора се е отбил до пансиона, в който Фермин бе живял преди залавянето си.

— Фермин, по-добре не отивайте там да си търсите вещите.

— Как научихте адреса ми?

Армандо се усмихна, избягвайки въпроса.

— Полицията им е казала, че вече не сте между живите. Известие за смъртта ви се появи във вестниците преди седмици. Досега ви го спестявах, защото разбирам, че не е от голяма полза човек да чете за собствената си кончина, докато се възстановява.

— От какво съм се споминал?

— Естествени причини. Паднали сте в една урва при опит да избягате от правосъдието.

— Значи съм мъртъв?

— Като оная работа на Франко.

Фермин претегли възможните последици от новия си статус.