Затворникът на рая

— И какво да правя сега? Къде да отида? Не мога да остана тук завинаги, да злоупотребявам с добрината ви и да ви излагам на опасност.

Армандо седна до него и запали една от онези цигари с дъх на евкалипт, които сам си навиваше.

— Фермин, можете да правите каквото ви душа иска, защото не съществувате. Бих ви предложил да останете при нас, защото сега сте един от нашите, хора без име, които не фигурират никъде. Ние сме призраци. Невидими. Зная обаче, че трябва да се върнете, за да разрешите онова, което сте оставили зад вас. За съжаление, не мога да ви предложа закрилата си извън пределите на това място.

— Вече направихте достатъчно за мен.

Армандо го потупа по рамото и му подаде сгънат лист хартия, който извади от джоба си.

— Напуснете града за известно време. Изчакайте да мине една година и когато се върнете, започнете оттук — каза той, преди да се отдалечи.

Фермин разгъна листчето и прочете:

ФЕРНАНДО БРИАНС

Адвокат

Улица „Каспе“ 12

Тавански етаж, 1-ва стая

Барселона. Телефон: 564375

— Как мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен?

— Когато приключите с вашите работи, минете насам някой ден и попитайте за мен. Ще отидем да погледаме как танцува Кармен Амая33 и после ще ми разкажете как успяхте да избягате от онова място горе. Просто ми е любопитно — рече Армандо.

Фермин се взря в дълбоките черни очи и кимна бавно.

— В коя килия бяхте, Армандо?

— Номер тринайсет.

— Ваши ли бяха онези кръстове, надраскани на стената?

— За разлика от вас, Фермин, аз съм набожен, но вече нямам вяра.

Същата привечер никой не възпря Фермин да си тръгне, нито пък се сбогува с него. Потегли към улиците на една Барселона, която миришеше на електричество — поредният невидим човек. Видя в далечината кулите на Саграда Фамилия сред покров от червени облаци, които предвещаваха буря с библейски мащаби, и продължи да върви. Краката сами го отведоха до автобусната гара на улица „Трафалгар“. В джобовете на палтото, което Армандо му бе подарил, намери малко пари. Купи си билет за най-дългия преход, който можа да намери, и прекара нощта в автобуса, носейки се по пусти пътища под дъжда. На следващия ден направи същото и така, след няколко дни на преходи с влакове, среднощни автобуси или пеша, стигна до място с безименни улици и къщи без номера, където нищо и никой нямаше спомен за него.

Имаше сто длъжности и нито един приятел. Печелеше пари и ги похарчваше. Четеше книги, описващи един свят, в който той вече не вярваше. Захващаше се да пише писма, които не знаеше как да завърши. Живееше, борейки се със спомените и угризенията. Неведнъж заставаше на някой мост или на ръба на пропаст и гледаше спокойно бездната под себе си. В последния миг винаги се връщаше споменът за онова обещание и за погледа на Затворника на рая. След една година напусна стаята, която бе наел над някакъв бар, и без друг багаж освен един екземпляр от „Градът на прокълнатите“, намерен на битака — вероятно единствената от книгите на Мартин, спасила се от изгаряне, която Фермин бе чел дузина пъти — вървя два километра до железопътната гара и си купи билета, който го бе чакал през всички тези месеци.

— Еднопосочен за Барселона, моля.

Продавачът издаде билета и му го връчи с презрителен поглед.

— И с крак не бих стъпил там — рече той. — При ония шибани каталонци.

5

Барселона, 1941 г.

Свечеряваше се, когато Фермин слезе от влака на Френската гара. Локомотивът избълва облак от пара и сажди, който запълзя по перона, забулвайки нозете на пътниците, слизащи след дългото пътуване. Фермин се присъедини към безмълвното шествие към изхода — хора с износени дрехи, които влачеха куфари, овързани с ремъци, преждевременно състарени хора, понесли всичките си притежания в една бохча, деца с празни погледи и празни джобове.

Двама агенти от цивилната гвардия охраняваха изхода на перона. Фермин видя, че те шареха с поглед по пътниците и произволно спираха някои, за да им искат документите. Въпреки това продължи да върви по права линия към единия от тях. Когато ги деляха едва десетина метра, забеляза, че агентът го наблюдава. В романа на Мартин, книгата, която бе правила компания на Фермин през всички тези месеци, един от героите твърдеше, че най-добрият начин да обезоръжиш представителите на властта е да ги заговориш пръв, преди те да са се обърнали към теб. И тъй, вместо да чака агентът да го посочи, Фермин отиде право при него и го заговори спокойно:

— Добър вечер, шефе. Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да намеря хотел „Порвенир“? Разбрах, че е на Пласа Паласио, но почти не познавам града.

Цивилният гвардеец го оглеждаше мълчаливо, донякъде объркан. Колегата му се бе приближил, прикривайки десния му фланг.

— Ще трябва да попитате някого на изхода — рече той недружелюбно.

Фермин кимна вежливо.

— Така и ще направя. Простете за безпокойството.

Тъкмо се канеше да продължи към фоайето на гарата, когато другият агент го хвана за лакътя.

— Като излезете, Пласа Паласио се пада отляво. Срещу военния щаб.