Затворникът на рая

В този ден слънцето грееше ярко и свежият морски бриз бе прострял над града едно искрящо стоманено небе, което рисуваше удължени сенки. Фермин цяла сутрин обикаля из улиците, които си спомняше, като се спираше навремени пред витрините на магазините или посядаше на разни пейки, за да погледа хубавите момичета — а на него всички му се струваха хубави. По обед отиде до една кръчма в началото на улица „Ескуделерс“, близо до ресторанта „Лос Карасколес“, който бе оставил у него такива приятни спомени. Кръчмата сама по себе си бе печално известна сред хората с непридирчиви небца, тъй като предлагаше най-евтините сандвичи в цяла Барселона. Номерът, както твърдяха експертите, бе да не питаш за съставките.

Пременен с новите си празнични дрехи, подплатени с внушителна арматура от пъхнати под тях вестници с цел придаване на обем, намек за мускулатура и нискобюджетна защита от студа, Фермин седна на бара, провери менюто с деликатеси, достъпни за скромни джобове и стомаси, и подхвана преговори с келнера.

— Имам един въпрос, млади човече. Интересувам се дали специалитетът на деня, сандвич от селски хляб с мортадела и студена закуска от Корнеля, е с пресен домат?

— Доматите са прясно набрани от нашите градини в Ел Прат35, зад фабриката за сярна киселина.

— Това се казва букет на ниво. Я ми кажете, добри човече, заведението сервира ли на вересия на надеждни клиенти?

Усмивката на келнера се стопи и той се оттегли зад бара, като преметна през рамо парцала си за бърсане с враждебен жест.

— И на Господ дори не даваме на вересия.

— Не се ли правят изключения за наградени с отличия инвалиди от войната?

— Пръждосвай се или ще повикаме полицията.

Като видя накъде отиват нещата, Фермин би отбой и потърси някое спокойно кътче, където да преразгледа стратегията си. Тъкмо се беше настанил на стъпалата на съседния вход, когато едно девойче, което надали бе на повече от седемнайсет години, но вече имаше апетитните извивки на вариететна актриса, мина покрай него и изведнъж падна по лице на земята.

Фермин се изправи, за да й помогне, и едва я бе хванал за ръката, когато долови стъпки зад гърба си и чу един глас, в сравнение с който гласът на грубия келнер, който току-що го бе прогонил, звучеше като небесна музика.

— Хей, курво проклета, не ми излизай с тия номера, че ще ти накълцам лицето и ще те изхвърля на улицата, която е по-пропаднала и от тебе.

Авторът на тези слова се оказа сутеньор с жълтозеленикав тен и съмнителен вкус за бижута и аксесоари. Фермин, на когото вече му бе дошло до гуша от побойници и грубияни, застана между момичето и наглеца, въпреки че въпросният тип бе двойно по-едър от него и държеше в ръка нещо, което приличаше на нож или най-малкото на някакъв остър предмет.

— Ти пък кой си, нещастник такъв? Айде, чупката, докато не съм ти сменил физиономията.

Фермин усети, че девойката, която ухаеше на странна смесица от канела и пържено, уплашено го хвана за ръцете. Един бегъл поглед към кавгаджията му бе достатъчен, за да прецени, че няма изгледи ситуацията да се разреши чрез разумен диалог, затова реши да премине към действие. След светкавичен анализ на своя противник Фермин стигна до заключението, че телесната му маса се състои предимно от лой, а по отношение на мускулите или сивото вещество явно не бе особено надарен.

— На мен няма да ми държите такъв език, а още по-малко на госпожицата.

Сутеньорът го изгледа слисан, сякаш не бе осъзнал значението на думите му. Миг по-късно типът, който очакваше от оня слабак всичко друго, но не и бойни действия, получи изненадата на живота си: един мощен удар с куфар в меките части го събори на земята и го накара да се хване за пострадалия си инструментариум. Последваха още четири или пет удара на стратегически места с кожените ръбове на куфара, които го оставиха, поне за кратко, победен и без желание за съпротива.

Неколцина минувачи, които бяха видели произшествието, избухнаха в аплодисменти, а когато Фермин се обърна, за да провери дали девойката е добре, срещна нейния очарован и пропит с безусловна признателност и нежност поглед.

— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги, госпожице.

Момичето се повдигна на пръсти й го целуна по бузата.

— Аз съм Росиито.

В това време жалкият тип в краката му се опитваше да си поеме дъх и да се изправи. Фермин реши да напусне сцената на конфликта, преди балансът на силите да е станал неблагоприятен за него.

— Добре би било да се оттеглим по-бързичко — заяви той. — След като изгубихме инициативата, битката ще се обърне срещу нас…

Момичето го хвана под ръка и го поведе през мрежа от тесни улички, които водеха към Пласа Реал. Щом се озоваха на открито и на слънце, Фермин спря за миг, за да си поеме дъх. Росиито забеляза, че той пребледняваше все повече и не изглеждаше добре. Тя предположи, че кръвното на храбрия й закрилник е спаднало — било то от вълнение поради схватката или просто от глад, — и го заведе до терасата на хотелчето „Дос Мундос“, където Фермин рухна на един стол.