Затворникът на рая

Макар да бе едва седемнайсетгодишна, Росиито имаше медицински усет, на който и доктор Труета36 би могъл да завиди, затова поръча асортимент от тапас, с които да съживи своя рицар. Когато пиршеството пристигна, Фермин изпадна в паника.

— Росиито, ама аз нямам нито стотинка…

— Аз черпя — гордо рече тя. — Трябва да се грижа за моя мъж и да гледам да е добре нахранен.

И Росиито се захвана да го тъпче с малки наденички, хляб и пикантни картофи, всичко това полято с внушителна халба бира. Под доволния поглед на момичето Фермин полека се съвзе и възвърна обичайната си жизненост.

— За десерт, ако искате, ще ви направя един специалитет на заведението, който ще ви вземе акъла — предложи младото момиче, облизвайки устни.

— Хей, малката, не трябва ли по това време да си на училище, при монахините?

Тази шега разсмя Росиито.

— Ама и вие не вземате уста назаем, хитрец такъв!

Докато траеше пиршеството, Фермин осъзна, че ако зависеше от момичето, пред него се разкриваше обещаваща кариера на сводник. Вниманието му обаче бе привлечено от други, по-важни въпроси.

— На колко години си, Росиито?

— На осемнайсет и половина, млади господине Фермин.

— Изглеждаш по-голяма.

— То е заради циците. Имам си ги от тринайсетгодишна и са радост за окото, нали, макар че не е хубаво аз да го казвам.

Фермин, който от въжделените си дни в Хавана не беше виждал такъв заговор от апетитни форми, се опита да си възвърне здравия разум.

— Росиито — поде той, — аз не мога да се грижа за теб…

— Знам, млади господине, да не мислите, че съм глупава? Виждам, че не сте от тия мъже, дето биха живели на гърба на жена. Може да съм млада, ама не съм вчерашна…

— Трябва да ми кажеш къде мога да ти изпратя пари за този банкет, че сега ме заварваш в доста деликатно финансово положение…

Росиито поклати глава.

— Имам стая тук, в хотела. Делим си я с Лали, но нея я няма днес, защото работи по търговските кораби… Защо не се качи господинът, че да му направя един масаж?

— Росиито…

— Заведението черпи…

Фермин я наблюдаваше с лека меланхолия.

— Какви тъжни очи имате, млади господине Фермин. Оставете Росиито да ви разведри живота, па макар и за малко. Какво лошо има в това?

Той сведе поглед смутен.

— Откога не сте били с истинска жена?

— Вече дори не си спомням.

Росиито му подаде ръка и го замъкна нагоре по стълбите до една миниатюрна стаичка, в която имаше само разнебитено легло и мивка. Малък балкон гледаше към площада. Момичето дръпна завесата и за миг свали роклята на цветя, която носеше върху голата си кожа. Фермин се взря в това чудо на природата и се остави да бъде приласкан от едно сърце, старо почти колкото неговото.

— Ако не искате, няма нужда да правим нищо, а?

Росиито го сложи на леглото и легна до него. Прегърна го и взе да го гали по главата.

— Шшш, шшш — шепнеше тя.

Заровил лице в тази осемнайсетгодишна гръд, Фермин избухна в плач.

Когато се свечери и момичето трябваше да застъпи на нощната си смяна, Фермин измъкна листчето с адреса на адвоката Брианс, което Армандо му бе дал преди една година, и реши да го посети. Росиито настоя да му заеме малко дребни пари за трамвай и кафе. Тя го накара да се закълне в какво ли не, че ще идва да я види, па макар и само за да я заведе на кино или на литургия: беше много предана на Пресветата Дева Мария от Кармел и обожаваше свещенодействията, особено ако бяха свързани с пеене. Росиито го изпрати по стълбите и на сбогуване го целуна по устните и го ощипа по задника.

— Сладур! — рече тя, докато го гледаше как се отдалечава под арките на площада.

Когато Фермин прекоси Пласа де Каталуня, лента от дъждовни облаци вече се завихряше в небето. Ятата гълъби, които обикновено прелитаха над площада, бяха потърсили подслон в клоните на дърветата и чакаха неспокойни. Подушили електричеството във въздуха, хората бързаха към входовете на метрото. Изви се неприятен вятър, който влачеше по земята талази от окапали листа. Фермин ускори крачка. Когато стигна до улица „Каспе“, вече валеше като из ведро.

8

Адвокат Брианс беше млад човек с вид на студент бохем, изхранващ се основно със солени бисквити и кафе — на това миришеше кантората му. На това и на прашасала хартия. Работното му помещение бе една бърлога в края на тъмен коридор, на таванския етаж на същата сграда, в която се намираше големият театър „Тиволи“. Фермин го завари там в осем и половина вечерта. Брианс му отвори вратата по риза и когато го видя, само кимна и въздъхна.

— Фермин, предполагам. Мартин ми е говорил за вас. Вече се чудех кога ще се отбиете при мен.

— Бях заминал за известно време.

— Естествено. Влезте, моля.

Фермин го последва в стаята.

— Какво временце е навън, а? — попита адвокатът, който изглеждаше нервен.

— О, това е просто вода.

Посетителят се огледа и установи, че в стаята имаше само един стол. Брианс му го отстъпи, а сам се настани върху куп томове по търговско право.

— Все още чакам да ми докарат мебелите.