Затворникът на рая

— Много ви благодаря. Приятна вечер.

Агентът пусна ръката му и Фермин се отдалечи бавно, с отмерена крачка, докато не излезе във фоайето и оттам — на улицата.

Алено небе бе захлупило града. Барселона чернееше, изтъкана от тъмни, заострени силуети. Един полупразен трамвай се влачеше по линията си, хвърляйки мъжделива светлина по паважа. Фермин го изчака да премине, преди да пресече от другата страна. Докато прескачаше лъскавите релси, той се взря в далечината, където страните на Пасео Колон се сливаха, а възвишението Монжуик заедно с крепостта се издигаше над града. Сведе очи и тръгна по улица „Комерсио“ към пазара Борн. Улиците бяха пусти и студен бриз духаше в алеите. Фермин нямаше къде да отиде.

Спомни си какво му бе разказал Мартин: че преди години бил живял недалече от това място, в една голяма стара къща, погребана в тесния каньон от сенки на улица „Фласадерс“, до фабриката за шоколади „Маури“. Отправи се натам, но когато стигна, видя, че сградата и съседният имот са били бомбардирани по време на войната. Властите не се бяха потрудили да разчистят останките, тъй че съседите просто ги бяха струпали встрани от пътя, вероятно за да могат да минават по улицата, която бе по-тясна от коридорите в някои богаташки къщи.

Фермин се огледа наоколо. Мъждукащи крушки и свещи хвърляха немощна светлина от балконите. Той навлезе сред развалините, като прескачаше отломки от зидове, изпочупени водоливници и греди, оплетени в невероятни възли. Потърси празно място сред руините и накрая се сгуши под един камък, върху който все още се четеше номер 30, някогашният адрес на Давид Мартин. Зави се с палтото си и със старите вестници, които носеше под дрехите си. После се сви на кълбо, затвори очи и се помъчи да заспи.

След половин час студът започна да прониква чак до костите му. Влажен вятър лижеше руините, търсейки дупки и пролуки. Фермин отвори очи и се изправи. Тъкмо се опитваше да намери по-закътано убежище, когато забеляза, че един силует го наблюдава от улицата, и замръзна на място. Силуетът направи няколко крачки към него.

— Кой е там? — попита той.

Фигурата пристъпи още малко и далечният отблясък на една улична лампа очерта профила на висок, як мъж, облечен в черно. Фермин забеляза якичката: свещеник. Побърза да вдигне ръце в миролюбив жест.

— Тъкмо си тръгвам, отче. Моля ви, не викайте полицията.

Свещеникът го измери от глава до пети. Погледът му бе суров и имаше вид на човек, който е прекарал половината си живот, вдигайки чували на пристанището вместо потири.

— Гладен ли сте? — попита той.

Фермин, който на драго сърце би изял някой от разхвърляните наоколо камъни, стига да имаше кой да ги поръси с няколко капки зехтин, поклати глава.

— Току-що вечерях в „Сет портес“ и се натъпках до посиняване с ориз с калмари.

Бегла усмивка се мярна по лицето на свещеника.

— Елате — нареди той, преди да се обърне и да закрачи по улицата.

6

Отец Валера живееше на таванския етаж на една сграда в края на Пасео дел Борн, която, гледаше към покривите на пазара. Фермин на бърза ръка видя сметката на три чинии супа, няколко къшея сух хляб и две чаши разредено с вода вино, които свещеникът сложи пред него, докато го наблюдаваше с любопитство.

— Вие няма ли да вечеряте, отче?

— Нямам навика да вечерям. Хапнете си вие, че като ви гледам, май ви мъчи глад от 36-та насам.

Докато сърбаше звучно супата със залъци хляб, Фермин оглеждаше трапезарията. Очите му се спряха на остъкления шкаф до него, който показваше колекция от чинии и чаши, няколко фигурки на светци и скромен комплект сребърни прибори.

— И аз съм чел „Клетниците“, тъй че хич не си го и помисляйте — предупреди го свещеникът.

Фермин кимна засрамен.

— Как се казвате?

— Фермин Ромеро де Торес, на услугите на Ваше сиятелство.

— Търсят ли ви, Фермин?

— Зависи как ще се погледне. Темата е сложна.

— Ако не искате да ми кажете, не е моя работа. Но с тези дрехи няма да отидете далече. Ще се озовете в затвора още преди да сте стигнали Виа Лайетана. Напоследък спират много хора, които са се крили известно време. Трябва да бъдете много предпазлив.

— Щом успея да сложа ръка на едни банкови капитали, които бях замразил, мисля да се отбия в „Ел Дике Флотанте“ и да изляза оттам издокаран като картинка.

— Не се и съмнявам. Я станете за малко.

Фермин остави лъжицата и се изправи. Свещеникът го огледа внимателно.

— Рамон беше два пъти колкото вас, но мисля, че някои негови дрехи от младежките му години ще ви стоят добре.

— Рамон?

— Брат ми. Убиха го долу на улицата, пред входната врата, през май 1938 г. Търсели мен, а той им се опълчил. Беше музикант. Свиреше в градския оркестър. Първи тромпет.

— Много съжалявам, отче.

Свещеникът сви рамене.

— Кажи-речи всеки е изгубил някого, независимо от коя фракция.

— Аз не съм от никоя фракция — заяви Фермин. — Нещо повече, за мен знамената са просто едни цветни парцали, които миришат на гранясало. Стига ми да видя как някой се е омотал в тях и бълва химни, речи и лозунги, за да ме хване диария. Винаги съм мислел, че всеки, който има влечение към стадото, трябва да е малко нещо овца.