Завещанието на инката

— Остарял ли съм? Все още не съм стар. Имам само една година над стоте. А моите деди са били къде-къде по-възрастни. Докато копаеше усърдно, старецът продължи:

— Да, далеч над стоте! Баща ми достигна сто и десет, дядо ми — сто и единайсет, а неговият баща доживя дори до сто и двайсет години. А пък предшественикът му е бил човекът, спасил твоите прародители от ръцете на испанците, когато те убили великия инка Атауалпа и искали да затрият цялото му семейство. Хаукаропора се е казвал онзи твой божествен праотец и същото име получи и ти. Той е бил най-малкият син на Атауалпа и се е родил в далечен край, така че Писаро, убиецът, не знаел нищо за неговото съществуване. Нашето велико царство било разрушено с огън и меч, с коварство, измама и предателство. Казват, че инките били измрели, но ти си жив, последният от синовете на слънцето, и ще дойде време, когато ще накажеш испанците и ще си възвърнеш царството.

Хаукаропора се беше излегнал в тревата и подпрял глава на дланта си, слушаше думите на стареца. Лицето му бе придобило скръбно и меланхолично изражение. Щом Ансиано замлъкна, той въздъхна и каза:

— Толкова пъти си ми го казвал, но не го вярвам. Във всичко ти вярвам, ала само в този случай — не.

— Какво? Не вярваш, че си инка, син на слънцето? — попита старецът учудено.

— В това ти вярвам, защото си ми го доказал, а и аз имам в себе си някакво неопределено чувство, което ми нашепва, че не съм като другите. Но не мога да повярвам, че царството на моите деди би могло отново да се възроди.

Тогава старецът се изправи на крака и отговори с тържествен глас:

— Но ти си длъжен, ти трябва да вярваш, защото има една справедливост, която наказва всеки грях, всяко злодейство и възвръща на невинните каквото им е отнето. Ти отново ще основеш царството на дедите си. Аз ти го казвам, а моята дума е винаги като клетва. Нито един човек не подозира кой си ти, понеже сме го запазили в тайна. Само когато сме сами, си служим с езика на нашите прадеди и те наричам повелител. Има ли при нас други хора, тогава аз ставам беден индианец, а ти — мой внук. Но ще удари часът, когато тази тайна ще бъде разбулена.

— Ала без никакъв успех, дядо! Пожелах да опозная земите и градовете на испанците и ти ме измъкна от моето уединение и ме поведе на изток. Видях градовете, пампасите и жителите им, и сега, когато се връщам, вече знам, че надеждите ни никога няма да се сбъднат.

— Никога ли? Защо?

— Защото онези хора са много силни и хитри, а ние нямаме никакви средства, за да подемем борбата и да я доведем до победен край.

— Силни и хитри! — изсмя се старецът дрезгаво. — Те използват силата си, за да се разкъсват помежду си, а хитростта им не е нищо друго освен коварство, което унищожава самите тях. Нима в страната няма постоянно бунтове? Почакай още малко и тогава хората ще закопнеят за някой избавител, а избавителят ще бъдеш ти, повелителю.

— Откъде ще взема войници, за да победя?

— Всички червенокожи мъже ще бъдат с теб!

— А откъде ще намеря пари, необходими на всеки военен предводител? Червенокожите народи са бедни.

— Но ти си богат, богат като никой друг!

— Аз? Богат? — попита младежът невярващо.

— Да, богат, безмерно богат — отвърна старецът. И като тупна с длан по ловната си чанта, продължи: — Ей тук нося завещанието на върховния инка, чийто единствен и законен наследник си ти. Откакто баща ти умря, то е все у мен и ще го отворя, когато му дойде времето. Но погледни, повелителю, дупката е разкопана и оръжията ни се показаха.

Той беше изхвърлил пръстта навън и започна да вади предметите от ямата. В нея имаше два кожени колчана, пълни със стрели, две дълги копия и два лъка, единият от които, направен изцяло от прозрачно рогово вещество, бе с непозната и странна изработка. Най-накрая Ансиано измъкна и един черен боздуган, който, изглежда, беше от лакирано желязо. Всеки от двамата се въоръжи с по едно копие, колчан и лък. Младият инка взе лъка, изработен от рогов материал, който на дължина достигаше почти два метра. Освен това негов бе и боздуганът. Той го окачи на пояса си, и то от лявата страна, на мястото, където обичайно се носи сабя. Начинът, по който боравеше с боздугана, пораждаше предположението, че е доста тежък.

Старецът се изправи. Той кимна сериозно на младежа и каза:

— Този лък и този хуманчуай са единствените предмети, преминали в ръцете ти от синовете на слънцето. Обичай ги и ги цени, повелителю! Преди малко рече, че си бил беден. Затова ще ти кажа нещо, което досега съм пазил в тайна. Във войската на синовете на слънцето върховният инка, както и всеки военачалник, е носил освен другите си оръжия и един тежък назъбен боздуган, наричан хуманчуай. Обикновените воини са имали бойни секири от бронз. Боздуганът на пълководците е бил сребърен, а боздуганът на върховния инка е бил от чисто злато. Този хуманчуай, който виси на пояса ти, е бил собственост на такъв инка. Направен е от самородно злато.

— От злато? — попита учуденият младеж, който взе боздугана и започна да го оглежда. — Но той е тъмен като желязо!