Завещанието на инката

— Понеже е покрит с тънък слой лак. Засега по теб все още не бива да се вижда оръжие със златен блясък. Но по-късно то ще осветява в ръката ти пътя на твоите воини. Било е спасено по време на бягството на прадедите ти.

— Даже и да е златен този боздуган — поклати глава младежът, — той вече не е опасен за никой неприятел. Сега оръжията са много по-различни от оръжията по онова време! Какво са хиляда боздугана срещу петдесет пушки или едно-единствено оръдие! Откакто купи в Монтевидео тези две пушки, знам колко слаби са били нашите досегашни оръжия.

— Не мисли така! Шумът на барута те издава на твоя неприятел, а стрелата е мълчалива. С нея можеш да избиеш мнозина, преди да разберат къде се намираш. Но да вървим, повелителю, за да се доберем вечерта до място с вода, където ще можем да утолим жаждата си!

Преди месеци, когато напускаха дивите местности, двамата бяха закопали тук оръжията си с изключение на ножовете и сега отново ги изровиха. Тъй като не счетоха за необходимо да заринат дупката, те я оставиха да зее и продължиха прекъснатото си странстване. Нямаха коне. Завръщаха се пеша в своята далечна родина, Напускайки лагуната, те поеха пак пътя си покрай гората. Имаха да носят твърде много неща, обаче това никак не се отразяваше върху бързината на крачките им. Старецът, надхвърлил стоте, вървеше бодро до спътника си, като млад трийсетгодишен мъж. Младежът го бе нарекъл „Ансиано“, една испанска дума, означаваща „много стар човек“, „старец“. Впрочем известно е, че сред индианците в Кордилерите често се срещат хора, които са прехвърлили стоте години.

Там, където вървяха двамата, гората се отдалечаваше от реката, така че помежду двете оставаха обширни поляни, по чиито ниски треви можеше лесно да се върви. Те затърсиха някоя от споменатите вече естествени просеки в гората, за да се отправят в друга посока. След около два часа достигнаха една от тях, която, изглежда, водеше право на север. Беше тясна и ширината й възлизаше най-много на четиридесет крачки. Двамата тръгнаха по нея.

Но не бяха изминали голямо разстояние, когато инката, който имаше все пак по-остро зрение от стареца, изведнъж хвана Ансиано за ръката и бързо го издърпа настрани между дърветата.

— Какво правиш? Какво има? — попита старецът. — Забеляза ли нещо? Може би животно, което ще застреляме, за да се сдобием с прясно месо, а?

— Видях не само едно животно, а много — отговори Хаукаропора. — Точно пред нас на поляната забелязах коне и хора. — Кои ли може да са? Какво ли търсят тук? Колко бяха?

— Не знам, защото ги зърнах само за миг, а после трябваше да се скрием.

— Умно постъпи, повелителю. Намираме се на територията на абипоните. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Какво правеха онези? Към нас ли яздеха, или в обратна посока?

— Не яздеха, ами лагеруваха.

— Тогава ще се промъкна натам, за да ги наблюдавам.

— Нека отида аз, драги Ансиано! Опасността е твърде голяма, а ти си толкова стар.

— Не съм чак толкоз стар, пък и ти си прекалено млад за подобна работа. Как бих могъл, повелителю, да те оставя да се отправиш към такава опасност!

— Тогава да вървим двамата!

— Не. Един е достатъчен, а двама са много.

Те поспориха още, понеже всеки искаше да поеме риска върху себе си. Но воден от голямата си любов, старецът наложи своята воля и се отдалечи. Измина може би около половин час, докато се завърне. Той се появи пълзешком и съобщи:

— Действително са абипони. Преброих петдесет коня и също толкова хора.

— Откъде ли са взели конете?

— Крадени са, разбира се.

— Как бяха въоръжени?

— С копия, лъкове, стрели и цеви за издухване на малките отровни стрели.

— Значи имат отровни стрели и ще трябва да сме внимателни. Какво ще правим? Можем ли да минем покрай тях?

— Не. Горската просека е твърде тясна.

— Тогава ще се промъкнем между дърветата край лагера им.

— И това не става. Гората е непроходима. Пълзящите растения образуват такъв гъсталак, че преминаването през него е невъзможно. Дори не успях да се промъкна покрай първите дървета, за да преброя точно хората.

— Значи не можем да продължим напред, така ли?

— Не. Трябва да се върнем и да потърсим друга просека в гората. Ела, повелителю!

Те се отправиха обратно и вървяха, докато отново достигнаха тревистата равнина, а после закрачиха покрай леса в предишната посока. След известно време гората извиваше на север, но те пресякоха направо, минавайки през образуваща полукръг равнина. Половината от следобеда бе превалила и слънцето беше слязло вече доста ниско над западния хоризонт.

Докато прекосяваха откритата савана, изведнъж вляво от себе си, т. е. на юг и в посока на реката, те забелязаха самотен ездач, който приближаваше в бърз кариер. Същевременно двамата видяха в тревата пред краката си тъмна линия, една широка диря, водеща на северозапад, която, изглежда, следваше и конникът. Те се спряха замислено.

— Какво да правим? — попита инката. — Ще избегнем ли срещата?

— Невъзможно е — обади се старият. — Той е по-бърз от нас и ще ни настигне. Впрочем няма защо да се страхуваме от един-единствен човек.

— Даже и ако е от племето на абипоните?