Завещанието на инката

— И тогава, защото, докато ги доведе тук, ние ще сме вече далеч. Впрочем, доколкото мога да различа, струва ми се, че той е бял. Разбира се, и ездачът ги беше забелязал и се насочи към тях. Щом се приближи, той спря коня си, поздрави и попита на испански:

— Сеньори, ще ми кажете ли откъде идвате?

— От Парана — отвърна учтиво Ансиано на същия език.

— А накъде сте се отправили?

— През Гран Чако нагоре към планините.

— Кои сте вие?

— Индианци, които не са на ничия страна и живеят в мир с белите.

— Това ме радва. Аз съм доктор Пармесан Руи ел Иберия де Саргуна и Кастелгуардианте.

— Много дълго, а вероятно и много знатно име, нали, сеньор?

— Да. Произхождам от древна Кастилия, където прадедите ми са живели в дворци и замъци. Но тъй като сте се отправили през Чако към планините, ми хрумна… да не би да сте от хората на Татко Ягуар?

— Татко Ягуар? Нима този прочут мъж е наблизо?

— Ами да. Търся го. Мисля, че дирята, която виждате пред себе си, е негова. Значи не сте от отряда му?

— Не. Но много ще се радваме, ако можем да се срещнем с него. Сигурно би ни разрешил да се присъединим към хората му. И тъй, вие мислите, че тези следи са оставени от Татко Ягуар?

— Да. Веднъж бяхме открили вече дирята му, но не продължихме веднага по нея, защото спряхме при някакво допотопно животно. А после, когато ми потрябва, дирята беше изчезнала. Но по-късно се добрах до едно място, където Татко Ягуар сигурно е спирал за известно време, защото оттам нататък следите отново се виждаха.

— Тогава ви молим да ни разрешите заедно да го последваме!

— С удоволствие, стига да не вървите много бавно, защото нямам време за губене.

— Ние тичаме бързо.

— Тогава да тръгваме!

Той подкара коня си в доста бърз ход, но индианците бяха толкова добри бегачи, че не им бе трудно да не изостават. Същевременно, оглеждайки ги по-внимателно от преди, дон Пармесан каза:

— Сеньори, вече знаете името ми. Мога ли и аз да науча как да се обръщам към вас?

— Казвам се Ансиано, а името на моя внук е Хаукаропора. На когото името му се стори дълго, го нарича обикновено само Хаука.

— И аз ще правя така, понеже последните три срички претърпяват в случая една ампутация, а аз обичам подобни операции, защото съм хирург. Какво ще кажете за оперативното отстраняване на капачката на коляното? Ще може ли след това болният да ходи?

— Едва ли, сеньор.

— Едва ли? Дори много лесно, сеньор Ансиано. Само трябва човек да умее да го направи правилно. Едно рязване навреме и по правилата. На мен сигурно ще ми се удаде, понеже, както е известно, аз отсичам всичко, всичко!

Старецът отметна с ръка дългата си коса от челото и погледна хирурга с известно смущение, защото не знаеше какво да мисли след подобни думи. Дон Пармесан забеляза това и попита:

— Може би не ми вярвате? О, извършвал съм такива операции, при които е било цяло блаженство да слушаш как работи трионът за рязане на кости! А какво мислите за уродливо извитото навътре стъпало? Може ли да бъде излекувано чрез операция?

— За съжаление не мога да кажа, сеньор.

— Не съм сеньор, а дон! Такъв благородник като мен хората наричат дон. И тъй, казвайте ми просто дон Пармесан. Както изглежда, ваша милост познава Татко Ягуар а?

— Да.

— Радвам се! Мислите ли, че ще прояви готовност да спаси двама сеньори германци?

— Германци? Какво значи това?

— Ами хора от Германия.

— Не съм я чувал тази дума.

— Тогава, изглежда, че географските ви познания са в доста окаяно състояние, сеньор Ансиано. Германия е страна, която се намира отвъд океана, западно от Испания, северно от Русия, източно от Англия и на юг от Италия. Това са границите й. Тамошните хора са пощурели да изкопават гигантски животни. Тъкмо при подобна работа ни спипаха абипоните.

— Абипоните ли? Къде стана това?

— Отвъд Рио Саладо, но от тази страна на Лагуна Поронгос.

— И там ли е имало абипони? Странно! Колко бяха?

— Може би петдесетина.

— Точно толкова, колкото видяхме и ние.

— Къде?

— Ей там, зад нас, в гората.

— Не е на добро. Да не би тези типове да кроят някое нападение? Много ми се иска да намеря Татко Ягуар, за да бъдат спасени немеца и слугата му в най-скоро време.

Той разказа на двамата приключението си. Междувременно пак бяха достигнали гората и дирята, следвана от тях, ги поведе покрай дърветата, докато гората се отдръпна малко назад, образувайки неголяма поляна, пред която те се спряха изненадани, защото там пасяха над двайсет коня, а наоколо в най-различни групи бяха налягали същият брой мъже. Щом съзряха новодошлите, те наскачаха от земята, а един от тях, който имаше великанско телосложение и гъста бяла брада, се приближи.

— Този е Татко Ягуар — прошепна Ансиано на хирурга.

Сега великанът имаше много по-различен външен вид, отколкото в Буенос Айрес. В града беше носил изискан костюм, кроен по френска мода, докато тук в кожените дрехи и високите ботуши изглеждаше съвсем иначе. Отначало той сякаш не забеляза хирурга, а се обърна към спътниците му, и подавайки им и двете си ръце, видимо зарадван, извика: