Завещанието на инката

— Беше висок и имаше яка фигура, макар и не чак като вашата, сеньор Ягуар.

— Възрастен ли е, или млад?

— По-възрастен от останалите.

— Каква роля ви се струваше, че играе?

— Изглежда, беше най-важният измежду всички. Говореше тъй, сякаш той бе човекът, който има правото да заповядва.

— А не успяхте ли да разберете дали е офицер, естансиеро, гаучо или нещо друго?

— Не. Изглеждаше като човек, който е все на открито, като някой йербатеро, каскарилиеро или пък гамбус…

Той млъкна и се замисли, сякаш му бе хрумнало нещо важно.

— Защо не продължите! Да не би да искате да кажете „гамбусино“?

— Да, да, гамбусино. Сега се сетих, че капитанът го нарече най-великия гамбусино.

— Най-великия гамбусино! — намеси се Херонимо. — Да не би да е самият Бенито Пахаро, на когото са дали името Ел Гамбусино Маестро?

— Възможно е — отвърна Татко Ягуар. — Не съм срещал досега този човек, но съм чувал, че бил висок и силен. Е, положително ще разберем с кого си имаме работа, защото твърдо съм решил да осуетя плановете на тези сеньори. Канят се да вдигат бунт срещу Митре, един генерал, когото много уважавам и ценя. Дори само заради това бих искал да си поговоря малко с тях. На всичко отгоре са посегнали и на мои сънародници. Надявам се, че ще тръгнете заедно с мен и няма да ме изоставите!

— Няма, няма! — завикаха хората наоколо.

— Тогава ще ви кажа какво мисля да направим. Двата индиански отряда имат връзка помежду си. Индианците, които са пленили немците, ще се присъединят към другия отряд, и то най-вероятно още днес. Ще лагеруват на мястото, където сеньор Ансиано е наблюдавал червенокожите, и пленниците, разбира се, ще бъдат при тях. Сега ще препуснем натам и ще пристигнем след мръкване. Въпреки тъмнината ще намерим горската просека, а после ще ни водят лагерните огньове. Засега все още не знам как ще постъпим, за да освободим пленниците. Но след като се промъкна до тях и огледам как стоят нещата, сигурно лесно ще се разбере по какъв начин трябва да действаме! И така, ставайте и на конете!

Седма глава Нощно приключение

Слънцето вече докосваше хоризонта, когато мъжете оседлаха конете си. Ансиано и Хаука бяха дошли пеша, следователно бяха принудени да се метнат зад гърба на други двама ездачи. Антон, племенникът на банкера, веднага почувства симпатия към младия красив инка. Той се приближи до него и по испански маниер най-любезно му каза:

— Сеньор, ще се наложи да яздите заедно с някой друг. Мога ли да ви предложа място на моя кон?

По сериозното лице на инката, на което обикновено се наблюдаваше меланхоличния израз, присъщ на южноамериканските индианци, се появи дружелюбна усмивка на благодарност и той отговори:

— Ще ви бъда в тежест, сеньор, но приемам предложението ви. Може би ще имам възможност да ви направя някаква друга услуга. Казвам се Хаука. А как е вашето име?

— Наричат ме Антонио. Няма да ми пречите. Напротив, радвам се, че ще яздя заедно с вас. Сигурно вие се чувствате на коня по-добре от мен. Затова ви моля да ми отстъпите седлото.

Той се метна на седлото, а Хаука пъргаво скочи зад него на коня. Ансиано пък се присъедини към един от другите ездачи. После тръгнаха покрай гората по същия път, по който бяха дошли двамата индианци. Слънцето се скри зад хоризонта и след краткия здрач настъпи вечерта.

Старият Ансиано и неговият „събрат по седло“ яздеха начело заедно с Татко Ягуар. Следваха ги Антон Енгелхард и младият инка с Херонимо, любимеца на Татко Ягуар. Хората се стараеха да избягват всякакъв шум и понеже почвата бе мека и тревиста, конският тропот не достигаше надалеч. Само от време на време се разнасяше пръхтенето на някой кон. Продължиха да се придвижват напред, докато Ансиано спря коня и за да го разберат и останалите, с приглушен глас попита инката на испански:

— Мисля, че просеката е съвсем наблизо. Какво ще кажеш, сине мой?

— Тъкмо исках да ти обърна внимание, дядо — отвърна младежът, — че въпреки тъмнината вляво виждам високо лаврово дърво, което ми направи впечатление, когато излизахме от просеката. То се издига съвсем близо до нея.

— Тогава трябва да слезем от конете и да ги отведем малко назад. Пръхтенето им може да ни издаде. Не знаем дали вторият отряд, където са пленниците, е вече тук, или ще пристигне след време.

Тези думи показаха, че старецът е много предпазлив, и понеже Татко Ягуар не възрази, мъжете се върнаха малко назад и едва тогава слязоха от седлата, за да завържат конете си за храстите и дърветата в самия край на гората. В това време се разнесе тихият, но доловим за всички глас на младия индианец:

— Тихо, сеньори, чувам нещо!

Никой не помръдваше. Инката беше легнал на земята и притискаше ухо в нея.

— Приближават се конници — съобщи той. — Погрижете се конете да не пръхтят.

Всеки застана до своето животно, за да покрие ноздрите му с длан. Най-напред доловиха заглушения от тревата тропот на конете им. После чуха и гласовете на онези, които разговаряха помежду си. Задаваха се отдясно, откъм реката, и яздеха към гората.