— Да, познавам ви. Умеете да се промъквате незабелязано до дивата лама и да ловите кондорите почти в самите им гнезда. Вярно, че не съм виждал още дали можете да се приближите тайно до някой човек, но сега е нощ, а абипоните нямат толкова изострени сетива като сиусите, апачите или команчите от Северна Америка. Освен това тъкмо вие двамата знаете къде лагеруват онези хора. И тъй, ще дойдете с нас. Пригответе се!
— Пушките ли да вземем, или копията и стрелите?
— Само ножовете. Няма да стреляме, а ако ни нападне някой, ножовете ни ще са достатъчни за отбрана.
Двамата индианци оставиха на земята оръжията си, а също и ловните чанти от кожа на пума, за да бъдат движенията им леки и свободни.
— Ами дългите ви коси? — обади се Татко Ягуар. — Ще се промъкваме между и под храсталаци, тръни и пълзящи растения. Ще се заплетете някъде.
Вместо отговор Ансиано раздели косата си на две, прехвърли я отпред и я завърза на възел под брадичката си. Инката постъпи с косата си по същия начин, след което тръгнаха.
Начело вървеше Ансиано. Щом стигнаха до лавровото дърво, те свиха наляво, където започваше горската просека. Докато крачеха тихо в тъмнината, инката прошепна на Татко Ягуар:
— Сеньор, мислите ли, че ще ви се удаде да освободите тези хора?
— Да, ако сега не успеем с хитрост, по-късно ще успеем със сила.
— В такъв случай ще е необходимо да си набавим и още нещо.
— Какво?
— Коне.
— Очаквах да го кажеш, млади ми хитри приятелю. Нуждаем се от четири коня.
— Да. За двамата ви съотечественици, за Ансиано и за мен. Измъкнете с Херонимо хората, а аз и Ансиано ще се заемем с животните!
— Не бързай толкова! Засега не можем да правим подобно разпределение. Трябва да се ръководим от обстоятелствата, които ще заварим.
Продължиха безмълвно напред. След известно време пред тях се появи светлина. Налагаше се да бъдат още по-предпазливи, отколкото досега, и се придържаха толкова близо до дърветата по края на просеката, че сянката им ги скриваше изцяло.
Вече споменахме, че ширината на просеката не бе голяма, но там, откъдето идваше светлината, гората отстъпваше надясно и образуваше малка поляна, заобиколена от много нагъсто растящи дървета и храсталаци. При входа към тази поляна и надясно в дъното пасяха конете. На преден план отляво се бяха разположили хората край няколко огъня, понеже се бе застудило. Разликата между дневните и нощните температури в онези области често възлиза на десет, понякога дори на повече от двайсет градуса по Целзий.
Четиримата бяха легнали на земята, и пълзейки на крака и ръце, се приближаваха към лагера. Сега начело беше Татко Ягуар, а не Ансиано. Тяхното облекло, потъмняло от слънцето, вятъра и дъждовете, напълно се сливаше със заобикалящата ги околност. Само дългата сива коса на стареца можеше да ги издаде, ако бяха тръгнали на разузнаване в Северна Америка срещу тамошните индианци или бели ловци. Ала хората, с които в случая имаха работа, не притежаваха толкова остро зрение.
Ето че достигнаха извивката на гората. Най-близо пасящият кон се намираше едва на шест крачки от Татко Ягуар. Животното трябваше да е видяло или поне да е надушило чуждите хора, но то размахваше опашка и силно движеше уши насам-натам, без да издава какъвто и да е звук, означаващ подозрение или предупреждение.
— Глупаво същество! — промълви немецът на Херонимо. — Всеки кон на команчите щеше да пръхти толкова силно и тъй очебийно щеше да се отдръпне назад, че несъмнено щяхме да бъдем открити. Но въпреки това тези типове би трябвало да забележат, че движи опашката си по начин, който говори за нещо необичайно. Задачата ни ще е лека.
— И аз мисля така — обади се другият. — Виждаш ли какво е положението?
— Разбира се! Огньовете горят толкова силно, че на всеки от тях би могло да се изпече цял вол.
Абипоните бяха може би към стотина души. Една част от тях бяха въоръжени с цеви, копия, лъкове и стрели, а други имаха и пушки. Тези пушки несъмнено произхождаха от скривалището, където доктор Моргенщерн бе търсил своята прочута гигантохелония. Горяха шест огъня. Край един от тях се бяха разположили белите заедно с някакъв индианец, а около другите пет лагеруваха останалите червенокожи. Хората край първия огън седяха така, че се виждаха само лицата на индианеца, на Антонио Перильо, на капитан Пелехо и на двама войници. Другите двама войници бяха с гръб към подслушвачите, а гамбусиното беше легнал и закрил лице с шапката си, за да не го заслепяват отблясъците на огъня. Мъжете от отряда, който лагеруваше на това място от по-рано, изглежда, вече бяха яли, но новодошлите се мъчеха все още да сдъвчат твърдото сушено месо, което бяха донесли. Същевременно разговаряха така високо, че ако не приказваха едновременно толкова много хора, щеше да се разбира всяка отделна дума.