Завещанието на инката

— Избягали са! — разнесе се същият глас след няколко секунди. — Освободили са ги, ремъците са разрязани. Съвсем ясно си личи.

— Какъв глас! — каза Татко Ягуар. — Сигурен съм, че го познавам. Та това е…

Каквото искаше да каже по-нататък, остана недовършено, понеже откъм лагера отново се разнесе:

— Огънят е изгасен. На оръжие! Не са могли да избягат наляво. Там се издигаха пламъците. Не са навлезли и в гората, защото е много гъста. Значи са тръгнали надясно. След тях! Двайсет души да останат при конете. Другите да дойдат с мен!

Погледнеше ли човек към лагера, можеше да види невъобразим хаос от суетящи се насам-натам хора, сред които отделните фигури не се различаваха.

— Да изчезваме! — предупреди Херонимо. — Защо се спря, Карлос?

Херонимо също се видя принуден да спре, защото един от навързаните четири коня не искаше да му се подчинява.

— Този глас, този глас! — отвърна Татко Ягуар. — Звукът му просто ме пронизва…

— Стига с тоя глас! Остави го да крещи колкото си иска! Трябва да бягаме, иначе ще ни настигнат.

— Но аз трябва да го видя, трябва…

Иначе толкова разсъдливият човек се накани да остави двете седла на земята, но може би за пръв път, откакто се познаваха, Херонимо остро го скастри:

— Какво те прихвана! Полудя ли? Ако искаш да рискуваш живота си, рискувай го, но не ни излагай и нас на опасност. На мен не можеш да разчиташ!

Той отново подкара конете и този път опърничавото животно се подчини. Херонимо препусна напред.

— Прав е! — обади се Татко Ягуар, опомняйки се сякаш от дълбок унес. — Вероятно се лъжа. Но тази работа няма да я оставя тъй неизяснена. Да бягаме!

Той се понесе с такива дълги скокове, че другите трябваше да положат най-големи усилия, за да не го изгубят из очи, още повече че след като бяха гледали към пламъците, тъмнината им се струваше далеч по-дълбока от преди. Дребничкият учен бе докопал най-тежкия пакет — с книгите. Пъшкаше под товара си, останал без дъх, докато най-сетне го захвърли на земята и извика:

— Фрице, не мога повече! Много ми дотежа. Да се сменим. Дай ми инструментите!

— Добре — отвърна му той. — Ето ви ключовете към праисторическия свят, а аз ще се заема с печатната мъдрост. Ама побързайте, щото отзад ония се носят като фурии.

Продължиха да тичат, доколкото им разрешаваха товарите, но все пак недостатъчно бързо, защото, когато достигнаха края на горската просека, първите преследвачи бяха вече близо зад тях. Изтрещя изстрел и още един, но за щастие, без куршумите да засегнат някого.

Двамата успяха да видят, че Ансиано и инката свърнаха надясно. И те поеха в тази посока. Но съвсем близо зад гърба им, правейки огромни скокове, изникна някакъв мъж, който с дълбок басов глас им извика:

— Спрете, негодници, иначе ще стрелям!

— Гамбусино! — извика докторът. — Загубен съм!

— Не, още не! — отвърна Фрице. — Бягайте! Ще ви спася, като му хвърля едно препятствие в тесния проход, откъдето трябва да мине.

При тези думи той се спря, пропусна господаря си да мине и щом от тъмнината изплува високата широкоплещеста фигура на Ел Гамбусино, хвърли пред него пакета с книги. После побягна. Ел Гамбусино се спъна в пакета и се простря на земята. Въпреки това бързо се изправи и се накани да продължи. Обаче в същия миг чу пред себе си повелителен глас:

— Стой! Тук е Татко Ягуар със своите хора. Който се приближи против волята ми, ще получи куршум.

Това го накара да спре. Дали не се опитваха да го измамят с името на прочутия мъж? Той легна на земята и пропълзя няколко метра напред. Но ето че наистина видя пред себе си цяла група мъже. Ако се погледне някой предмет отдолу нагоре на фона на небето, той може да бъде различен дори в мрака на непрогледна нощ. По такъв начин Ел Гамбусино забеляза, че тези мъже бяха изцяло облечени в кожа, а на главите си носеха широкополи шапки, нещо, което е рядкост в пампасите и граничещите с тях области. По това той разбра с кого си има работа.

„Мътните го взели, не съм се излъгал — каза си той. — Наистина е проклетият Татко Ягуар! Ако продължа напред, ще нареди да открият огън, това е сигурно. Трябва да се върна. Но той ще ми плати за номера, който ми изигра днес. Това е първият му номер, но ще остане и последен.“

Той запълзя обратно назад, после се изправи на крака и тъкмо свиваше отново в просеката, когато го посрещнаха първите негови хора, които бе изпреварил, силно увлечен в преследването.

— Назад! — заповяда им той. — Нищо не може да се направи.

— Нищо ли? — попита Пелехо, който се намираше сред тях. — Защо?

— Изчезнаха и са загубени за нас — поне засега.

— Но как така?

— А знаеш ли кой мерзавец ги е освободил? Татко Ягуар!

— Невъзможно! Сигурно си се излъгал.

— Не. Видях хората му и чух неговия глас. Бързо да се връщаме. Трябва да направим съвещание и да вземем всички предпазни мерки, за да не бъдем изненадани, защото този човек е в състояние да ни нападне още днес.

— Едва ли!

— Не ти се вярва? А защо?

— Искал е само да освободи пленниците. Ако е имал намерение да ни напада, щеше да го стори още преди.