Завещанието на инката

Щом Ел Гамбусино се оттегли, Татко Ягуар отиде до просеката и се ослуша внимателно. Той го чу как разговаря с другите някъде встрани, но не успя да разбере думите му. Острият му слух долови, че се отдалечаваха. След това повика двама от хората си, на които можеше да се разчита, и ги изпрати на стотина крачки навътре в просеката, където трябваше да застанат на пост — единият откъм десния край на гората, а другият — откъм левия. Беше им наредено да си отварят очите на четири и при най-малкото враждебно раздвижвана на враговете да стрелят с пушките си.

С това Татко Ягуар сметна, че е направил всичко, което повеляваха разумът и предпазливостта. И през ум не му минаваше да напада неприятеля, поне днес не, а още по-малко пък мислеше да отнема на хората си от съня, толкова необходим за всички, за да се събудят с нови сили за следващия ден, който щеше да бъде може би твърде изморителен.

После той се върна при своя отряд, за да прочете най-напред едно конско евангелие на доктор Моргенщерн и Фрице. Заговори на испански, за да го разбират и спътниците му.

— Сеньор, и аз не знам какво да мисля за вас — каза той. — Обичам да бъда учтив, особено към господа с вашето образование и вашите знания, но въпреки това не мога да крия, че щяхте да постъпите по-добре, ако бяхте останали в Буенос Айрес.

— Ами какво щях да правя там, сеньор? — попита облеченият в червено дребосък. — Та нали исках да намеря някой глиптодонт, мегатериум или мастодонт. Нима подобни животни могат да бъдат изкопани в Буенос Айрес?

— Да бяхте отишли в пампасите.

— Така и направих.

— Не сте. Или си мислите, че тук се намирате в пампата?

— Да, в някаква пампа между река и гора, „флувиус“ и „силва“, както казва латинистът.

— Но как стана тъй, че тръгнахте в същата посока, която избрах и аз?

— Исках да се срещна с вас.

— Нали ви казах, че нямам нужда от вас! Не само че ми създавате затруднения, но излагате и самия себе си на голяма опасност.

— Тъй ли мислите? Сеньорите, които ни плениха, се бяха заблудили и сигурно скоро щяха да разберат грешката си.

— Я не си въобразявайте подобни неща! Животът ви бе в опасност.

— Животът ми, на латински „вита“? Не ми се вярва.

— Защото сте голям, добродушен и безобиден шаран, който няма никаква представа какви щуки се въдят в езерото. Навсякъде другаде може да сте си на мястото, но в Гран Чако — не.

— А аз съм убеден тъкмо в противното, понеже самият вие ми загатнахте, че тук се намират останки от допотопни животни.

— Ако продължите да търсите тези същества, присъединили се отдавна към дедите си, в оръжейните и барутни складове на нашите политически водачи, някой път можете много лесно да хвръкнете във въздуха. От доблестния дон Пармесан, на когото трябва да благодарите за освобождаването си, научих как са ви пленили. Моля ви да ми разкажете, какво се случи след това.

— Какво се е случило? Нищо особено, сеньор Хамер. Щом извадиха съдържанието на ямата, където беше моята гигантохелония, те го разпределиха помежду си и отново я засипаха. После ни вързаха върху конете и потеглихме. Как ли не се молих да вземат и гръбния щит на гигантохелонията, но ми отказаха категорично.

— Значи все още вярвате, че става въпрос за костенурка?

— Убеден съм, и то беше екземпляр с наистина великански размери. Що се отнася до по-нататъшните ни преживявания, ние яздихме през гората, пресякохме реката на едно плитко място и отново навлязохме в гората, където се спряхме при някакви други индианци. Аз и моят Фрице получихме по парче месо и го изядохме. После ни вързаха за дърветата и стояхме там, докато дойдохте и ни взехте. Това е всичко, което мога да разкажа — една извънредно проста и прозаична история.

— Наричате всичко това просто и прозаично? — изсмя се неволно Татко Ягуар.

— Разбира се! Нямаше и следа от поезия. Неколкократно се опитах да дам на разговора друг, по-приятен за мен обрат, и започнах да приказвам за дилувиума, за пещерната мечка, за мамута и за други хубави неща, ала не намерих отклик.

— Вярвам ви! Помолиха ви да си държите устата затворена, нали?

— Е, всъщност не са ме молили. По-скоро ми го казаха по начин, който говореше за малко повечко острота и енергия.

— Достатъчно, сеньор, да оставим този въпрос! За какво разговаряха тези хора?

— За нищо особено. Затова и не обърнах внимание на думите им. Приказваха за бунт, за кавалерия и оръдия, за индиански нападения, изобщо само за неща, които с нищо не могат да заинтригуват хора като мен.

— Бунт, артилерия, кавалерия, индиански нападения? И вие наричате всичко това „нищо особено“? Сеньор, били са изключително важни неща!

— Може би за вас, но не и за мен! И дума не запомних. Впрочем все още си мислех за гръбния щит на моята гигантохелония. Ако искате да чуете по-големи подробности за разговорите на тези хора, обърнете се към моя Фрице. Той не е учен и следователно е могъл да отдели повече внимание на подобни дреболии.

Фрице все още не си беше отворил устата, но сега бързо взе думата, и то на немски език: