Завещанието на инката

— Възможно, но му нямам доверие. Познавам го доста добре. И той… е, и той ме познава малко… от по-рано. Ако ме е познал по гласа, сигурно ще се лепне по петите ми.

— Имате да уреждате сметки помежду си ли?

— Да, и то не какви да е, така че елате! Знам, че нямаме време за губене!

По най-бързия възможен начин се върнаха в лагера, където Ел Гамбусино даде заповед незабавно да оседлаят конете и да изгасят огньовете, защото трябвало да тръгват.

— Ще се махаме ли оттук? — попита Антонио Перильо. — Нима е необходимо?

— Да, трябва да изчезнем, ще отидем поне толкова надалеч, че Татко Ягуар да не може да ни открие през нощта.

— Няма да поеме риска да ни нападне!

— Ха! Аз ти казвам, че подобно нещо не е никакъв риск за него. Изказвайки съгласието си с Ел Гамбусино, сега взе думата и вождът:

— Ако Ягуара е освободил пленниците, трябва да се махаме оттук. Само той може да свърши подобно нещо, да измъкне двамата бели мъже. С него е имало и други хора, които е накарал да подпалят тревата с барут. Докато гасяхме огъня и не обръщахме внимание на пленниците, той ги е отвел. Ягуара знае, че съм се заклел да го убия. Трябва да изчезваме, защото тук не можем да се защитаваме. Ще спрем на някое по-подходящо място, за да се посъветваме какво да правим.

След тези думи нямаше какво да се каже повече. Оседлаха конете и едва сега забелязаха, че четири от тях липсват заедно със седлата, юздите и двата пакета на пленниците. За щастие имаха няколко резервни коня. Щом изгасиха огньовете, колоната потегли, като конниците яздеха по индиански обичай един зад друг.

Пътят им водеше все по-навътре в горската просека, която постепенно се разширяваше все повече и повече. Окажеше ли се, че е без изход, тогава целият отряд сигурно щеше да падне в ръцете на Татко Ягуар. Обаче вождът Храбрата ръка познаваше местността твърде добре, за да може да се заблуди. След около два часа гората от двете страни се отдръпна назад и те излязоха на широко открито поле, по което яздиха около четвърт час, за да спрат след това на кратко съвещание. Ездачите слязоха от конете и образуваха кръг, в който белите насядаха заедно с вожда.

— Дори и Татко Ягуар да ни последва до края на гората — каза Храбрата ръка, — тук не би ни открил. Тъмно е и той не може да види в каква посока сме поели. Нека сега сеньорите се посъветват какво да предприемем.

— Няма да правим съвещание по вашия продължителен и бавен начин — отвърна му Ел Гамбусино. — Ще бъдем кратки, а после пак тръгваме на път, за да се отдалечим колкото се може повече от Ягуара.

— Значи наистина мислиш, че този опасен човек ще ни преследва?

— Несъмнено, разбира се, ако ме е познал по гласа.

— Познал те е.

— Демонио! Откъде пък знаеш?

— Съвсем не е нужно да те е познал по гласа, защото те е видял, когато е освобождавал пленниците.

— Не ме е видял, тъй като, доколкото си спомням, бях покрил лицето си с моята широкопола шапка.

— А не познава ли фигурата ти, сеньор?

— Да, обаче има много подобни фигури, а аз съм облечен съвсем различно от тогава, когато се видяхме. За да ме разпознае наистина, е необходимо да ми види лицето, или да чуе гласа ми.

— И мислиш, че е познал гласа ти?

— Да, понеже за съжаление крещях твърде силно. Да знаех, че този човек е наблизо, разбира се, щях да мълча. Убеден съм, че ще ме преследва.

— А и да не преследва теб, ще преследва нас, абипоните.

— Защо станахте негови врагове?

— Бяхме нападнали камбасите, когато той се намираше при тях. Дойде при нас, за да ни предложи мир. Но ние не желаехме да върнем плячката, която бяхме заграбили. Дори искахме да продължим плячкосването, и го отпратихме да си ходи. Отиде си ядосан, а един от нашите изпрати по него отровна стрела, но тя остана забита в дрехата му, тъй като коженото му облекло е толкова здраво и дебело, че не може да бъде пронизано от стрела. После убихме двама вождове на камбасите и мнозина от техните хора. Избихме всички старци, всички мъже, деца и юноши. Отведохме с нас само жените и дъщерите им. Тогава той застана начело на другите племена на камбасите и ни нападна.

— Кой победи?

— Той, защото грабне ли оръжието, е непобедим. Гневът му струваше живота на мнозина от нас, а камбасите получиха обратно не само каквото им бяхме отнели, ами и много други неща. Така станахме смъртни врагове. Ето защо трябва да ни дадете пушки и барут, за да можем да си отмъстим. Воините на абипоните жадуват да накажат камбасите. Ако изпълните обещанието си, ще спечелите в наше лице верни съюзници.

— Ще получите каквото сме ви обещали. Намираме се на път към нашите тайни оръжейни складове. Щом отношенията ви с него са такива, аз съм действително убеден, че той бързо ще тръгне след нас.

— А и да не е така, той ще преследва мен — намеси се Антонио Перильо. — Нали знаете какво се случи в Буенос Айрес. Той изложи не само мен, а и другите бикоборци. Ако ми падне в ръцете, не бива да разчита на снизхождение, още повече като се знае, че е привърженик на Митре.

Сега се обади капитан Пелехо: