Завинаги

Той поклати леко глава и сведе очи към пода. Краката му бяха бледи и нашарени с белези. Нещо в тях ми напомни за крачетата на дете.

В стаята бе надвиснала тишина. Всички гледаха към мен, сякаш очакваха да предприема хода си. Неговият въпрос обаче беше същият като моя: какво да кажа за десет минути? Имаше хиляди неща, които трябваше да бъдат казани. За това, че не знаех как да помогна на Грейс сега, когато тя беше вълк. За това, че Оливия беше мъртва, от полицията ме подозираха, а Коул държеше съдбите на всички ни в своите епруветки. Какво да направим, как да се спасим, как да бъда Сам сега, когато зимата носеше същото значение като лятото?

Гласът ми беше груб и нисък, когато заговорих:

— Ти ли шофираше?

— Да… — отвърна Бек тихо. — Да, ти би искал да знаеш това, нали?

Мушнах ръце в джобовете си. Част от мен предпочиташе да ги извадя оттам и да ги кръстосам пред гърдите си, но не исках да показвам колко неспокоен бях. Грейс изглеждаше така, сякаш се канеше да тръгне към мен, въпреки че не помръдваше от мястото си; сякаш искаше да тръгне, но краката й все още не бяха взели окончателното си решение. Исках я до себе си. Не исках тя да чуе този отговор. Бях изтъкан от невъзможности.

Бек преглътна отново. Когато вдигна очи към мен, лицето му изразяваше поражение. Беше готов да развее бялото знаме на истината. Да се предаде, за да бъде съден.

— Улрик шофираше — каза той.

Чух се как простенах едва доловимо и извърнах лице. Искаше ми се да измъкна някой кашон от главата си и да се сгуша в него, но Бек беше този, който всъщност ми бе казал за кашоните. В крайна сметка потънах в спомена за това как лежах в снега, как разкъсаната ми плът се усмихваше на небосвода, как над мен се бе надвесил вълк, а този вълк беше Бек.

Не можех да мисля за това.

Не можех да спра да мисля за това.

Затворих очи, но видението не изчезна.

Докосване по лакътя ме накара да отворя очи. Беше Грейс, която наблюдаваше внимателно лицето ми и държеше ръката ми толкова внимателно, все едно бях направен от стъкло.

— Улрик шофираше — повтори Бек, този път малко по-силно. — Пол и аз бяхме вълците. Аз… аз му нямах доверие, че ще остане съсредоточен върху задачата. Поне искаше да го прави. Аз го принудих. Знам, че не е нужно да ми прощаваш. Самият аз не съм си простил. Независимо колко правилни неща направих след това, онова, което ти причиних, винаги ще си остане грешка.

Той млъкна и си пое треперливо дъх.

Грейс прошепна в ухото ми:

— Поне го погледни, Сам. Не знаеш кога ще го видиш отново.

Погледнах го, понеже тя ме беше помолила да го сторя.

— Когато си мислех, че годините ти са свършили, аз…

Бек така и не довърши. Поклати глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Никога не съм вярвал, че горите ще те вземат преди мен. А после трябваше да го направя отново — да намеря някой, който да се погрижи за нас. Чуй ме, Сам. Този път се опитах да го направя по правилния начин.

Той все още ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми. Аз обаче не реагирах. Бях нейде далеч от всичко това. Бях някъде другаде. Ако се опитах, можех да открия нужните думи, които да сглобя в стих. Нещо, което да ме откъсне от този момент и да ме отведе оттук.

Бек видя това. Той ме познаваше така, както никой друг, дори и Грейс все още.

— Недей, Сам — каза той. — Не си отивай. Чуй ме. Трябва да ти кажа това. Живях с тази вина единайсет години. Сам, единайсет години, през които виждах изражението на лицето ти всеки път, когато осъзнаеше, че си на път да се трансформираш. Единайсет години, през които ме питаше дали наистина трябва да го правиш и тази година. Единайсет години…

Той замлъкна и притисна треперещата си ръка към устните си. Това беше бледа сянка на онзи Бек, когото бях видял за последно. Това не беше Бек от лятото. Това беше Бек от годината на смъртта. В тялото му вече не беше останала никаква сила, само в очите.

Внезапно гласът на Коул прогърмя в стаята:

— Сам, знаеш, че се опитвах да се самоубия, когато той ме откри. По онова време ставах все по-добър в тези си опити.

Погледът му беше прикован в мен, немигащ, предизвикателен.

— Ако не беше той, сега щях да съм мъртъв. Не ме е принуждавал. Нито мен, нито Виктор. И двамата избрахме този път. Не беше същото като с теб.

Знаех, че това е истина. Знаех, че съществуват, а вероятно и винаги щяха да съществуват две версии на Коул: онзи Коул, пред чиято усмивка тълпата замлъкваше, и другият Коул, който шептеше песни за откриването на своите Алпи. Знаех, че Бек някак е смъкнал сценичната маска, открил е този втори, по-истински Коул и му е дал шанс да живее.

С мен беше същото. Бек ме беше ухапал, но родителите ми бяха тези, които ме разрушиха. Когато дойдох при него, бях смачкан къс хартия, който той бавно и внимателно бе пригладил, не беше съградил отново единствено Коул.

Имаше толкова много различни версии на Бек. Безброй версии на една и съща пиеса, като всички те бяха оригиналът, и всичките бяха истина, и всичките бяха верни. Това би трябвало да е невъзможно. Очакваше ли се от мен да обичам всичките?