Завинаги

Сега вече извърнах очи към Сам, но изражението му не издаваше за какво си мисли. Нямах представа дали кратките неконтролирани мигове, в които той ми беше показвал златната гора, докато бях човек, или пък онази нощ в клиниката, когато аз му бях изпращала образи на нас двамата заедно, когато го инжектирах със заразената с менингит кръв, се брояха. В последния случай най-малкото ставаше дума за чисто физическа близост. Стоях точно до него. Не беше като да съм му изпращала образи от профучаваща край гората кола. Да изгубя отново Сам в името на толкова съмнителен план… не можех да понеса дори мисълта за нещо подобно. Бяхме се борили толкова яростно, за да остане в това тяло. Самият той ненавиждаше възможността да изгуби себе си.

— Мой ред е — каза Бек. — Мой ред е да задавам въпроси. Преди това обаче имам една молба. Когато отново се трансформирам, върнете ме в гората. Каквото и да се случи с вълците там, искам да се случи и на мен. Ако те живеят и аз ще живея. Ако те умрат, ще умра и аз. Ясен ли съм?

Очаквах Сам да протестира, но той не каза нищо. Нищичко. Не знаех какво да направя. Да отида при него? В изражението му имаше някаква ужасяваща отчужденост.

— Става — кимна Коул.

Бек не изглеждаше разочарован:

— Първи въпрос. Кажи ми за лекарството. Ти питаш дали Сам би могъл да поведе вълците, но той е човек. Значи лекарството не е подействало?

— Подейства — отвърна Коул. — Менингитът се бори с вълка. Ако съм прав, той все пак ще се трансформира в някакъв момент. Но в края на краищата ще спре, когато нещата се уравновесят.

— Втори въпрос — продължи Бек. Той се намръщи, болката се изписа в бръчките по челото му, след което лицето му се проясни. — Защо Грейс също се трансформира?

Когато ме видя да го гледам, присвила очи, той посочи носа си с кисело изражение. Стана ми някак приятно, че въпреки всичко беше запомнил името ми и проявяваше загриженост към мен. Беше трудно да не харесаш този човек; самата мисъл, че той беше наранил умишлено Сам, изглеждаше нереална, когато седеше насреща ти. Щом аз се чувствах толкова объркана в чувствата си спрямо Бек, след като го бях виждала едва няколко пъти, можех само да си представя какво му беше на Сам.

— Нямаме време, за да ти обясня в подробности — заяви Коул. — Накратко казано: защото тя е била ухапана и това в крайна сметка я застигна.

— Добре тогава, трети въпрос — каза Бек. — Можеш ли да я излекуваш?

— Този лек уби Джак — проговори за първи път Сам. Тогава той не беше тук, за разлика от мен, не беше наблюдавал как Джак умира от менингит, как пръстите му посиняват, когато сърцето му отказа да изпраща кръв до тях.

Тонът на Коул беше пренебрежителен:

— Той е бил заразен с менингит като човек. Това е битка, която не можеш да спечелиш. Заразата влезе в теб, когато беше вълк.

Вниманието на Сам беше съсредоточено единствено и само върху Коул:

— Как можем да бъдем сигурни, че си прав?

Коул махна с ръка към Бек.

— Защото все още не съм бъркал.

Само дето беше бъркал. Просто в крайна сметка бе излизал прав. Това ми се струваше важна разлика.

Бек се обади отново:

— Четвърти въпрос. Къде ще ги преместите?

— На един полуостров северно от тук — обясни Коул. — В момента имотът е собственост на едно ченге. То е разбрало за вълците и иска да помогне. Просто заради доброто си сърце.

Бек се намръщи.

— Знам какво си мислиш — каза Коул. — Вече съм решил да го купя от него. Добрината е хубаво нещо. Нотариален акт на мое име е нещо още по-хубаво.

Погледнах изумено към Коул, а той отвърна на погледа ми стиснал плътно устни. По-късно трябваше да поговорим с него за това.

— Последен въпрос.

Нещо в гласа на Бек ми напомни за първия ми разговор с него по телефона, когато Джак ме държеше като заложничка. Този глас беше толкова мил, толкова искрено добронамерен, че звукът му накара нещо в мен да се пречупи, нещо, удържало напора на толкова други емоции. Цялото му изражение в момента подсилваше този ефект: честното му ръбесто лице; бръчиците край очите и устните му, отсенки на някогашни усмивки, загрижената извивка на веждите му. Той потърка с ръка късата си кестенява коса и после погледна към Сам. В тона му се долавяше неимоверна тъга:

— Ще говориш ли изобщо с мен?

Сам

Ето го Бек, изправен пред мен и вече на път да се върне към вълчето си битие, а всичките думи ме бяха напуснали.

— Опитвам се да измисля какво мога да ти кажа — промълви той, загледан в мен. — Разполагам с може би десет минути, за да огледам сина си, за когото не вярвах, че ще надживее осемнайсетия си рожден ден. Какво да кажа. Сам? Какво да кажа?

Бях стиснал перилата на стълбите толкова силно, че кокалчетата на ръката ми бяха побелели. Аз бях този, който трябваше да задава въпросите, не Бек. Той беше човекът с отговорите. Какво очакваше от мен? Не можех дори да пристъпя, без кракът ми да попадне в отпечатъците от неговите стъпки.

Бек коленичи пред една от печките, без да отклонява погледа си от мен:

— Може би след всичко това вече не ни е останало нищо за казване. Аз…