Завинаги

Бутнах вратата и примигнах, за да могат очите ми да привикнат със сумрака вътре. Следобедната светлина, нахлуваща през прозорците, рисуваше огненочервени линии по мебелите. Нямаше следа от Коул или от вълка. Последният не беше на горния етаж, въпреки саркастичната забележка на Коул.

Телефонът ми иззвъня.

— Божичко — възкликна Грейс, докато ми го подаваше.

Притиснах го към ухото си.

— Мазето — упъти ни Коул. — Следвайте миризмата на горяща плът.

Открих вратата към мазето отворена, а от стълбището лъхаше жега. Можех да подуша вълка дори и оттук: тревога, влажна горска пръст и разни покълващи пролетни неща. Докато слизах надолу към мътната кафеникава светлина на мазето, стомахът ми се беше стегнал от безпокойство. Коул стоеше в основата на стълбите, кръстосал ръце. Той изпука всеки един от пръстите на дясната си ръка с палец, след което повтори процедурата с лявата. Видях зад него печките, източник на задушаващата жега.

— Най-сетне — въздъхна Коул. — Той беше далеч по-упоен преди петнайсет минути. Защо се забавихте толкова? Да не ходихте до Канада? Да не би някой да ви е натикал в лаборатория, принуждавайки ви да изобретите двигателя с вътрешно горене, преди да ви пусне да си ходите?

— Мястото е на няколко часа път с кола.

Погледнах към вълка. Той лежеше в неестествена, странно усукана поза, каквато нито едно животно в пълно съзнание не би заело. Наполовина на една страна, наполовина по корем. Муцуната му беше отпусната на пода, очите му бяха притворени, а ушите клепнали. Пулсът му беше бърз и повърхностен, напомняше за нощна пеперуда, която пърха около пламъка, а крилете й изгарят все повече с всеки отминаващ миг.

— Можехте да превишите скоростта — настоя Коул. — Ченгетата не ги глобяват.

— Защо си донесъл всичките тези печки? — попитах. — Те няма да го накарат да се трансформира.

— Но пък могат да задържат един прекрачил границата върколак в човешката му форма малко по-дълго, ако нещата проработят — отвърна Коул. — Стига, разбира се, преди това да не ни разкъса всичките, което си е напълно реална възможност, ако продължаваме да се мотаем.

— Замълчи за малко — обади се Грейс. — Ще го направим ли или не, Сам?

Тя гледаше към мен, не към Коул. Решението беше мое.

Приклекнах до нея край вълка и доловил присъствието ми, той леко се раздвижи. Ушите му се повдигнаха, а очите му се завъртяха, за да срещнат моите. Очите на Бек. Бек. Бек. Сърцето ме заболя. Затаих дъх в очакване на мига, когато ще видя, че той ме е разпознал, но този миг така и не дойде. Вълкът просто ме гледаше, а лапите му дращеха некоординирано по пода в отчаян опит да придвижат упоеното тяло.

Внезапно идеята да забием в него спринцовка, пълна с епинефрин и един Господ знае какво още, ми се стори нелепа. Никога не бихме могли да го измъкнем от това вълче тяло. От Бек бяха останали единствено неговите очи, но съзнанието му вече не се таеше зад тях. Мозъкът ми се вкопчи в търсенето на правилните стихове, в нещо, което да ме измъкне от хватката на този момент, нещо, което да ме спаси.

Празните къщи нямат нужда от прозорци,

защото никой не поглежда вътре.

Кому изобщо са нужни прозорци,

ако никой вече не ще погледне навън…

Идеята да го видя отново, просто да го видя като човек, беше толкова обсебваща. До този миг не бях осъзнавал колко отчаяно го исках. Колко много се нуждаех от това.

Коул приклекна до нас със спринцовка в ръка.

— Сам? — обади се той, но очите му всъщност бяха извърнати към Грейс, която от своя страна гледаше към мен.

В мозъка ми незабавно изплува онази секунда, в която вълкът беше срещнал погледа ми. Очи, в които не се долавяше разбиране или разум. Нямахме представа какво точно щяхме да сторим тук. Нямахме представа какъв ефект щяха да окажат върху него транквилантите. Коул вече беше сбъркал с дозировката на бенадрила. Какво щеше да стане, ако съдържанието на тази спринцовка убиеше Бек? Бих ли могъл да живея с това? Знаех какъв избор бих направил — всъщност вече бях направил — в същата ситуация. Когато трябваше да избирам между смъртта и възможността да бъда отново човек. Бях поел този риск. С тази разлика, че тогава имах избор. Имах възможността да кажа да или не.

— Почакай — казах. Вълкът вече се опитваше да се изправи на крака, изтеглил назад горната си устна, оголвайки зъби в безмълвно предупреждение.

Тогава си спомних как бях лежал сред снега, как животът ми бе заменен с този тук, как вратите на колата се бяха затръшвали, как Бек беше взел решението да ме ухапе, отнемайки ми всичко. Никога не бях имал избор; просто бях нападнат в един ден, не по-различен от който и да е друг в живота ми. Той беше взел решението вместо мен. Значи това беше справедливо. Тогава нямаше да или не. Сега също нямаше да има.