Завинаги

Грейс отдръпна ръка от ствола на дървото и се обърна към мен. Наклони глава на една страна, все едно току-що й бях казал някоя загадка и тя трябва да отгатне отговора:

— Защо изглеждаш толкова тъжен?

Пъхнах ръце в джобовете си и се загледах в земята под скалата. Там долу имаше дузина различни нюанси на зеленото, стига човек да се загледа по-внимателно. Като вълк бих могъл да видя само един от тях.

— Това е мястото. Но аз ще бъда този, който трябва да го направи, Грейс. Коул иска да стане така. Не можем да хванем с капани всичките вълци, а и нямаме достатъчно хора, за да ги превозим дотук. Единственият ни шанс е някой да ги поведе, а този някой трябва да бъде вълк, запазил човешките си спомени за посоката. Исках това да бъде Коул. Разсъждавах по този начин: ако всичко е логично и справедливо, трябва да бъде той. Той обича да бъде вълк. Това е неговата наука, това са неговите играчки. Ако светът беше справедлив, Коул щеше да бъде този, който да ги поведе. Само дето няма да стане. Той ми каза, че не може да запази нищо в главата си, когато е вълк. Каза, че е искал да го направи, но не е успял.

Чувах дишането на Грейс, бавно и внимателно, но мина доста време, преди тя да се обади:

— Ти вече не се трансформираш.

Знаех решението на този проблем. Беше ми пределно ясно.

— Коул може да ме трансформира отново.

Тя измъкна едната ми ръка от джоба и положи присвитите ми пръсти върху дланта си. Можех да усетя лекия й, стабилен пулс под палеца си.

— Бях започнал да възприемам това за даденост — казах, докато бавно движех пръстите си по кожата й. — Бях започнал да смятам, че никога повече няма да ми се наложи да го правя. Бях започнал да се харесвам като личност.

Исках да й кажа колко отчаяно не исках дори да си мисля за трансформация. Как най-накрая бях започнал да мисля за себе си в сегашно време, как бях започнал да възприемам живота си като нещо, разпростиращо се през годините, а не приковано към топлите месеци. Обаче не вярвах, че гласът ми ще успее да ме отведе там, където искам, а дори и да го споделях с нея, това нямаше да направи нещата по-лесни. Така че просто замлъкнах отново.

— О, Сам — въздъхна тя, обгърна врата ми с ръце и ме остави да положа лице върху рамото й. Пръстите й се плъзнаха през косата ми. Чух я как преглъща. — Когато ние…

Обаче не довърши. Притисна ме към себе си толкова силно, че дъхът ми трябваше някак да се промъкне покрай тялото й, за да избяга навън. Целунах я по ключицата, а косите и гъделичкаха лицето ми. Тя въздъхна.

Защо трябваше да усещам всичко като сбогуване?

Гората шумеше край нас: птичките пееха, водата ромолеше, вятърът шепнеше сред листата; това беше звукът на нейното дихание, преди да пристигнем, и щеше да остане и след като си тръгнем. Природата беше изтъкана от интимни, неизказани вопли и нашите бяха просто поредната нишка във воала й.

— Сам.

Кьониг беше застанал в основата на възвишението. Двамата с Грейс се отдръпнахме един от друг. Върху устните ми беше залепнал косъм от косата й. Махнах го.

— Телефонът ти звъня и прекъсна, преди да оставят съобщение на гласовата поща. Всъщност тук обхватът е толкова лош, че е трудно някой да пробие. Обаждаха се от домашния ти телефон.

Коул.

— Трябва да се връщаме — каза Грейс, която вече слизаше надолу също толкова отривисто, колкото се бе изкачила. Тя застана до Кьониг и двамата се загледаха в скалата и обкръжаващата я гора, докато аз крачех към тях.

Кьониг посочи леко с глава към дърветата край нас:

— Какво мислиш?

Погледнах към Грейс и той направи същото. Тя просто кимна.

— И ти ли си на същото мнение? — попита ме Кьониг.

Усмихнах се печално.

— И аз така си помислих — каза той. — Това е добро място, на което да се изгубиш.

Петдесет и втора глава

Коул

За един час позвъних на мобилния телефон на Сам толкова пъти, колкото се бях обаждал на мобилния телефон на Изабел за два месеца. Ефектът беше абсолютно същият. Нищо. Можех да приема нещата лично, но ми се щеше да вярвам, че съм си научил урока. Търпение. То минава за добродетел.

И също така никога не се беше класирало като една от силните ми страни.

Отново се обадих на Сам. Телефонът звъня и звъня, чак докато започна да ми се струва, че всеки следващ сигнал „свободно“ е по-дълъг от предишния.

Минутите се проточваха до безкрайност. Пуснах си музика и дори песните ми звучаха провлечено. Дразнех се всеки път, когато дойде време за припева, защото ми се струваше, че вече съм го слушал поне стотина пъти.

Обадих се на Сам.

Нищо. Изкатерих се по стълбите на мазето и отидох в кухнята. Разчистих си бъркотията, поне в по-голямата й част — проява на великодушие, пък и за да се разсея, дори забърсах плота с мокра кърпа. След това си направих малка пирамидка с избягалите зърна кафе и трохите от препечен хляб.