Завинаги

— Е, както се оказва, успяхме да се доберем до малко новини и ще бъдем първите, от които ще ги научите. Коул Сейнт Клеър не е мъртъв, приятели. Също така не е държан в плен от някоя откачена група фенки или пък от жена ми. Получихме изявление от агента му, в което се казва, че Сейнт Клеър е имал проблеми, свързани с наркотична зависимост — хей, можете ли да повярвате, че точно вокалистът на НАРКОТИКА е употребявал разни нелегални вещества? — и заедно с барабаниста на бандата е заминал на лечение извън страната. Тук се казва, че той вече се е върнал в Щатите, но моли да бъде оставен на мира, докато реши „какво ще прави отсега нататък“. Това е, приятели. Коул Сейнт Клеър е жив. Не, не, не ми благодарете сега. Благодарете ми по-късно. Нека стискаме палци групата да се събере отново за турне, какво ще кажете? Лично аз бих бил ужасно щастлив. Да не говорим пък за жена ми. Коул, ако ме слушаш, отдели за себе си толкова време, от колкото имаш нужда. Рокът може да почака.

Вилкас пусна една от нашите песни. Изключих радиото и потърках устните си с ръка. Краката ми бяха изтръпнали от клечането пред уредбата.

Преди шест месеца случилото се току-що би било най-лошото нещо на света. Тогава нямаше нищо, което да исках повече от това да бъда смятан за изчезнал или мъртъв, освен, разбира се, възможността действително да бъда изчезнал или мъртъв.

Изабел се обади от дивана зад мен:

— Е, сега вече си официално прероден.

Включих отново радиото, за да чуя края на песента. Едната ми ръка лежеше разтворена върху коляното ми и се чувствах така, сякаш целият свят може да се побере в дланта ми. Сякаш бях разкъсал оковите си и отново бях свободен.

— Да — казах. — Така изглежда.

Петдесет и първа глава

Сам

Веднага щом видях полуострова, разбрах че това място наистина можеше да бъде решението на проблемите ни.

Не че входът изглеждаше особено представителен. Над портата имаше грубо скована арка, в дървото бяха прогорени думите „Хижа Найф Лейк“, а от двете й страни се издигаше ограда от дънери. Кьониг изруга тихичко, борейки се с катинара, докато той не изщрака, след което ни показа как оградата от дънери преминава в телена мрежа, закована за вечнозелените дървета на всеки два метра. Звучеше учтиво и делово, все едно беше агент по продажба на недвижими имоти, който развежда потенциалните си клиенти из някое скъпоструващо парче земя.

— Какво става, когато оградата стигне до водата? — попитах. До мен Грейс размаза някакъв комар. Бяха ужасно много, въпреки че беше студено. Радвах се, че сме дошли толкова рано през деня, защото тук горе въздухът безмилостно забиваше ледените си зъби в кожата.

Кьониг потупа мрежата, която си остана стабилно закована в ствола на близкия бор.

— Както вече казах, тя продължава няколко метра навътре в езерото. Казах го, нали? Искате ли да хвърлите един поглед?

Не бях сигурен дали искам да хвърлям погледи, при положение че изобщо не знаех какво точно търся. Над нас някакъв дрозд нададе продължителния си вик, който прозвуча като разклатена ръждива люлка. По-нататък можех да чуя друга птица, в чиято песен се долавяше нещо като френско р, по-далеч се разпищя трета, а след това и още една, докато край мен се разгръщаха безкрайните плътни пластове от дървета и птици, характерни за местата, където в продължение на стотици и стотици хектари не е стъпвал човешки крак. Докато стоях насред тази стара борова гора, отдавна изоставена от хората, можех да доловя миризмата на стадо сърни, на пъплещи бобри, на малки гризачи, които ровеха в каменистата почва. Във вените ми запулсира нервна превъзбуда. Вълкът в мен вземаше превес над човешката ми същност със сила каквато не бях усещал от много време насам.

— Аз искам — обади се Грейс. — Ако нямаш нищо против.

— Нали за това сме тук — каза Кьониг и тръгна сред дърветата. Крачката му беше уверена както винаги. — Не забравяйте да се прегледате за кърлежи, когато приключим.

Последвах го доволен, че можех да оставя Грейс да се оглежда за конкретните детайли, докато самият аз вървях през гората и опитвах да си представя глутницата на това място. Растителността беше гъста и бе трудно да си пробиеш път през нея, а земята беше покрита с папрат, която криеше под себе си дупки и камъни. Оградата беше достатъчна, за да задържи големите животни навън, за разлика от Пограничната гора, така че тук вълците нямаше да имат конкуренция. Нямаше нещо, което да ги заплашва. Кьониг беше прав; ако успеехме да преместим глутницата, не бихме могли и да се надяваме на по-добро място.

Грейс ме стисна за лакътя, а шумът, който вдигна, за да стигне до мен, ме накара да осъзная колко много съм изостанал.

— Сам — промълви тя останала без дъх, сякаш си беше мислила за същото като мен. — Видя ли хижата?

— Всъщност гледах папратта — признах.

Тя ме хвана за ръката и се разсмя звънко и щастливо; не я бях чувал да се смее така от много дълго време.

— Папратта — повтори и прегърна ръката ми. — Откачалка си ми ти. Ела с мен.