Завинаги

Петдесета глава

Коул

Когато започна всичко, а под всичко имам предвид моят живот, самоубийството беше просто шега. Нещо от сорта на: По-скоро бих си прерязал вените с нож за масло, отколкото да се кача в тази кола с теб. Това беше нещо толкова нереално, колкото и съществуването на еднорози. Не, всъщност беше по-нереално дори и от тях. Нереално като експлозия около анимационен койот. Стотици хиляди хора ежедневно заплашват, че ще се самоубият, и с това карат стотици хиляди други хора да се смеят, защото, подобно на анимационно филмче, това е нещо забавно и безсмислено. Нещо, което си забравил още преди да изгасиш телевизора.

По-късно започнах да го възприемам като болест. Нещо, което спохождаше другите хора, ако живееха на някое достатъчно гадно място, за да може заразата да се загнезди под ноктите им. То беше нещо, за което не е приятно да говориш на масата по време на вечеря, Коул, и подобно на грипа убиваше единствено слабите. Ако си бил изложен на него, просто не го споделяш, за да не развалиш апетита на околните.

Едва в гимназията то се превърна във възможност. Не в нещо непосредствено от сорта на възможно е да си сваля нов албум, защото китарите са толкова откачено яки, че ми иде да се разтанцувам, а възможност по начина, по който някой казва, че когато порасне, може да станат пожарникар, астронавт или счетоводител, който работи до късно всеки божи уикенд, докато жена му кръшка с онзи тип, който кара камиона за доставки на Ди Ейч Ел. Възможност от типа на може би когато порасна, аз ще бъда мъртъв.

Животът беше торта, която изглеждаше добре на рафта в сладкарницата, но докато я ядях, се превръщаше в стърготини и сол.

Самият аз изглеждах добре, когато изпявах думата край.

Беше ми нужна НАРКОТИКА, за да превърна самоубийството в цел. В награда за заслугите си. По времето, когато хората в Русия, Япония и Айова вече знаеха как се произнася НАРКОТИКА, всичко имаше смисъл и същевременно с това не виждах смисъл в нищо. Отчаяно се опитвах да схвана как бе възможно и двете твърдения да са верни. Аз бях сърбеж, разчесван толкова яростно, че кожата бе започнала да кърви. Исках да постигна невъзможното, без значение какво точно означава това, само за да открия, че невъзможното за мен беше да живея със самия себе си. Самоубийството се превърна в краен срок, след който вече нямаше да ми се налага да полагам усилия.

Бях смятал, че идвам в Минесота, за да умра.

В два и петнайсет следобед първата рекламна пауза в предаването на Рик Вилкас тъкмо беше отминала. Този човек беше музикален бог, който веднъж ни беше поканил да свирим на живо в предаването му и после ме бе помолил да разпиша един плакат за жена му, която искала да прави любов единствено на нашата песен Потъващ кораб (Надолу и все по-надолу). Бях й написал „Разклати лодката“ точно под снимката и се бях подписал. В ефир Рик Вилкас звучеше като самоуверения ти най-добър приятел, с когото си пиете биричката, а той споделя шепнешком някоя тайна, докато те ръга свойски с лакът.

Гласът му се разнесе от тонколоните в гостната на Бек и прозвуча някак интимно:

— Всеки, който слуша това предаване… дяволите да го вземат, всъщност всеки, който слуша радио, знае, че Коул Сейнт Клеър, фронтмен на НАРКОТИКА и адски добър текстописец беше обявен за изчезнал от колко точно… почти година? Десет месеца? Нещо такова. О, да — знам, знам — виждам как продуцентът ми върти очи. Говори си каквото искаш, друже, той може и да беше отрепката на века, но знаеше как да пише песни.

Ето го и него, името ми, произнесено по радиото. Сигурен бях, че са го споменавали доста често през изминалата година, но аз го чувах за първи път. Зачаках, за да почувствам нещо — съжаление, вина, агония — но нищо не се случи. НАРКОТИКА беше бивше гадже, чиято снимка вече не притежаваше силата да провокира емоции.

Вилкас продължи: