Завинаги

Да се държим за ръце по този начин в присъствието на Кьониг ми се видя някак твърде показно, най-вероятно защото преплетените ни пръсти бяха първото нещо, върху което полицаят спря погледа си, когато излязохме на поляната с хижата. Той си беше сложил бейзболна шапка, за да се предпази поне отчасти от мухите наоколо, което някак го караше да изглежда още по-официален, и стоеше пред дървена къща, която ми се видя огромна. Грубата дървена фасада с множество прозорци изглеждаше като нещото, което туристите сигурно си представят, когато стане дума за Минесота.

— Това ли е хижата?

Кьониг ни поведе към нея, ритайки боклуците от асфалтираната площадка пред сградата:

— Аха. Някога изглеждаше доста по-добре.

Бях очаквал… всъщност, не, дори не бях очаквал, а просто се бях надявал да открия някаква малка хижичка, някакви осигуряващи подслон руини, в които членовете на глутницата можеха да живеят в човешката си форма. Когато Кьониг беше използвал думата „курорт“, не смятах, че има предвид точно това. Мислех, че става въпрос за преувеличени истории за проваления семеен бизнес. Когато тази сграда е била построена, със сигурност е изглеждала наистина впечатляващо.

Грейс измъкна ръката си от моята и отиде, за да надникне през един от прашните прозорци, заслонявайки очите си с ръце. Стените бяха обрасли с бръшлян, а самата Грейс стоеше насред стигащ до глезените й треволяк, който бе покарал в цепнатината между асфалта и основите. Сравнена с всичко наоколо, тя изглеждаше страшно мъничка в чистите си дънки, облечена е едно от моите дълги якета, с руси коси разпилени по раменете.

— Изглежда ми доста приятно — заяви Грейс, а звукът на гласа й ме изпълни с още повече любов към нея.

Щом осъзна, че в думите й няма сарказъм. Кьониг се съгласи:

— Предполагам, че е така. Трябва да знаете обаче, че тук вече няма електричество. Възможно е да го пуснете отново, но това означава, че хората от енергото ще трябва да идват веднъж месечно, за да засичат електромерите.

Грейс, която все така стоеше с лице, притиснато към стъклото, заговори отново:

— Охо, това ми звучи като началото на някой филм на ужасите. Онова, което виждам там вътре, е голяма камина, нали? Значи мястото може да стане подходящо за обитаване дори и без ток, стига човек да прояви малко мисъл.

Застанах до нея и погледнах през прозореца. Видях голяма мрачна стая с огромна камина в единия край. Всичко изглеждаше сивкаво и изоставено; килими, безцветни заради праха изсъхнало цвете в саксия, окачена на стената глава от някакво животно, което отминалите години бяха направили неразпознаваемо. Това беше изоставено хотелско фоайе, видение от Титаник, намиращ се на океанското дъно. Мъничката колиба от предварителните ми очаквания изведнъж ми се видя като нещо далеч по-приятно и уютно.

— Мога ли да огледам останалата част от имота? — попитах, докато се отдръпвах от прозореца. Внимателно изтеглих Грейс по-далеч от виещия се по стената бръшлян, защото забелязах, че беше отровен.

— Разбира се — каза Кьониг, а после добави след кратка пауза: — Сам?

Произнесе името ми някак предпазливо, което ме наведе на мисълта, че това, за което иска да ме пита, няма да ми хареса.

— Кажете, сър?

Думата сър ми се изплъзна, преди изобщо да осъзная какво казвам, а Грейс веднага извърна очи към Кьониг, без дори да ме погледне. Причината беше в начина, по който полицаят беше произнесъл Сам.

— Джефри Бек е законният ти осиновител, нали така?

— Да — потвърдих. Сърцето ми се сви, при това не защото отговорът ми беше лъжа, а защото не разбирах причината Кьониг да ме пита за нещо подобно. Може би беше на път да размисли относно идеята си да ни помогне. Опитах се да прозвуча безгрижно — Защо питаш?

— Опитвам се да преценя дали трябва да възприемам това, което ти е сторил, като престъпление — обясни Кьониг.

Въпреки че се намирахме далеч от юрисдикцията му, насред нищото, аз разбрах какво има предвид. А той имаше предвид следното: аз, прикован към снежните преспи пред една най-обикновена къща, с топлия вълчи дъх върху лицето си. Сега вече пулсът ми наистина се ускори. Може би той никога не беше имал намерение да ни помогне. Може би целта на цялото това пътуване и всеки наш разговор беше да повдигне обвинение срещу Бек. Откъде можех да знам какви бяха мотивите му? Лицето ми гореше; май беше твърде наивно от моя страна да повярвам, че едно ченге ще ни помогне доброволно.

Задържах погледа му, въпреки препускащото в гърдите ми сърце.

— Нямало е как да знае, че родителите ми ще се опитат да ме убият.

— Именно това прави действията му още по-отвратителни според мен — отвърна Кьониг толкова бързо, че трябва да се е досещал как точно ще опитам да го оборя. — Ако те не се бяха опитали да те убият и респективно не бяха изчезнали от общата картина, какви са били намеренията му? Да те отвлече? Дали е щял да те вземе, ако те не бяха улеснили нещата за него?

Грейс се намеси:

— Не можеш да обвиняваш някого за нещо, което евентуално е щял да направи.

Погледнах към нея. Чудех се дали си мисли същото, за което си мислех и аз.

Кьониг продължи: