Завинаги

— Въпреки всичко, той е накрал тези два вълка да нападнат Сам с намерението да го нарани.

— Никой не ме е наранявал — промърморих, но извърнах очи.

— Аз възприемам това, което ти е причинил, като нараняване — каза мрачно Кьониг. — Кажи ми, Грейс, би ли отишла при нечие чуждо дете, за да го ухапеш?

Грейс се намръщи.

— Ами ти, Сам? Не, нали? Това, че повечето хора не знаят за оръжието, което Джефри Бек е използвал срещу теб, не променя факта, че говорим за нападение.

От една страна, аз знаех, че е прав, но от другата стоеше Бек, когото познавах, онзи Бек, който ме беше изградил като личност. Ако Грейс смяташе, че аз съм добър и благороден, това беше така, защото Бек ме бе научил да бъда такъв. Ако той е бил чудовище, не би ли следвало самият аз да съм едно умалено копие на същото това чудовище? През всичките тези години бях знаел как съм дошъл в глутницата. Бавно движещата се кола, вълците, смъртта на Сам Рот, син на семейство от средната класа в Дълът, единият член от което беше работил в пощата, а другият беше стоял в някакъв офис и се бе занимавал с неща, които изобщо не изглеждаха като работа за седемгодишното му дете. Когато, вече пораснал, поглеждах назад, ми беше ясно, че нападението изобщо не е било инцидент. Вече пораснал, аз знаех, че зад това стоеше Бек. Че той беше инициаторът на всичко. Самата дума „инициатор“ беше толкова неумолима, че нямаше как да смекча значението й.

— Той правил ли е с теб нещо друго, Сам? — попита Кьониг.

В продължение на една предълга минута изобщо не можех да разбера за какво точно ме пита. След това рязко завъртях глава:

— Не!

Кьониг ме наблюдаваше укорително. Мразех го заради това, че ми бе отнел Бек, но мразех Бек дори и повече, задето беше позволил да ми бъде отнет толкова лесно. Липсваха ми времената, когато на света съществуваха единствено понятията правилно и грешно, а между тях нямаше нищо.

— Спри — промълвих. — Просто спри. Моля те.

Грейс произнесе внимателно:

— В момента Бек е вълк. Смятам, че ще бъде много трудно да го подведеш под отговорност, а дори и да успееш, мисля, че в момента той си излежава присъдата.

— Съжалявам — каза Кьониг и вдигна ръце, сякаш бях насочил оръжие срещу него. — Просто разсъждавам като ченге. Прав си. Аз просто… Всъщност няма значение. Трудно е да си избиеш тези неща от главата, щом веднъж се замислиш над тях. Твоята история. Историята на глутницата. Както и да е. Искаш ли да влезеш в хижата? Самият аз мисля да вляза за минутка. Искам да се уверя, че вътре няма нищо, което би могло да изкуши някой член на семейството да се върне за него.

— Първо ще се поразходя — казах. Бях изпълнен с облекчение, че Кьониг наистина беше този, който изглеждаше. Всичко, свързано с плана му, ми се виждаше толкова крехко и несигурно. — Ако не е проблем.

Кьониг кимна отсечено, все така гледайки ме извинително. Пробва бравата на входната врата. Тя се отвори лесно и той влезе вътре, без да поглежда към нас.

Когато се скри в хижата, аз тръгнах към задната й страна, а Грейс ме последва, след като отскубна един кърлеж от крачола на дънките си и го смачка с нокът. Нямах ясна идея къде точно искам да отида, просто ми се щеше да се отдалеча, да навляза по-навътре сред дивото; предполагам, че ми се искаше да видя езерото. Покрита с дъски пътечка ни отведе сред дърветата на трийсетина метра от хижата, преди да изчезне сред тревата и трънаците. Заслушах се в песните на птиците и звука на стъпките ни. Следобедното слънце обагряше всичко наоколо в отсенки на златистото и зеленото. Вътрешно се чувствах безмълвен, малък и спокоен.

— Сам, това може и да проработи — обади се Грейс.

Не я погледнах. Мислех си за километрите, които ни деляха от дома. В момента къщата на Бек ми изглеждаше като тъжен спомен.

— Тази хижа е страховита — промълвих.

— Може да се почисти — каза Грейс, след което повтори: — Това може и да проработи.

— Знам. Знам, че може.

Пред нас се издигаше голямо възвишение, увенчано със скали, по-дълги от фолксвагена ми, блестящи и гладки, сякаш оформени от морските вълни. Грейс се спря само за секунда, преди да се покатери нагоре, а аз я последвах, така че скоро двамата застанахме на най-високата точка от полуострова, която бяхме достигали до момента. Дори и тя обаче се оказа недостатъчно висока, за да видим върховете на най-старите дървета. Споходи ме лек световъртеж, предизвикан от усещането, че земята под нас се движи, а самите ние сме се приближили малко повече до небесата. Никога не бях виждал толкова високи борове в Мърси Фолс. Един от тях се издигаше близо до възвишението и Грейс протегна ръка, за да прокара пръсти по кората му със замечтано изражение:

— Толкова е красиво — промълви тя, след което изви врат, за да види извисяващия се над нас връх на бора.

Имаше нещо прекрасно в начина, по който изглеждаха устните й, леко разтворени от изумление; имаше нещо прекрасно в извивката на гърба и краката й, а самата тя изглеждаше толкова на място върху тези скали, издигащи се насред нищото.

— Толкова е лесно да те обича човек — казах аз тихо.