Завинаги

Обадих се на Сам. Още звънене. Смъкнах се отново до мазето, а после отидох при нещата, които бях складирал в стаята си. Започнах да ровя из припасите, които бях събрал през последните няколко месеца, не защото ми трябваше нещо конкретно, а просто за да се занимавам с нещо и да движа ръцете си. Краката ми искаха да тичат, независимо дали стоях или седях, така че май беше по-добре да си стоя изправен.

Обадих се на Сам.

Зън, зън, зън, зън. Зън, зън. Зън, зън.

Взех два дебели панталона и тениска и ги занесох в мазето. Оставих ги върху креслото. Зачудих се дали да взема блуза с дълъг ръкав или пуловер. Не. Тениската си беше идеална. Не. Може би пуловер. Измъкнах от едно чекмедже суитшърт с надпис „Баркли“.

Обадих се на Сам.

Нищо. Нищичко. Къде, по дяволите беше този човек?

Запрелиствах бележника на Бек, който вече беше мой бележник. Върнах се в мазето. Проверих термостата. Завъртях копчето за отоплението на абсолютния максимум. Взех две печки от гаража, открих контакти в мазето и ги включих. Долу беше същинска пещ. Все още не беше достатъчно горещо. Тук, между тези стени, трябваше да бъде лято.

Обадих се на Сам.

Две иззвънявания. Три.

— Коул, какво става?

Гласът на Сам беше неясен заради смущенията, но определено беше той.

— Сам — казах. Прозвучах малко сърдито, но смятах, че съм в пълното си право. Сведох очи към вълчето тяло на пода пред мен. Ефектът от успокоителните беше започнал да отминава. — Хванах Бек.

Петдесет и трета глава

Сам

Допреди Коул да се обади, за да ми каже, че е хванал Бек, така и не бях осъзнал, че днес беше Китайският ден.

В продължение на много време бях смятал, че Китайският ден е истински празник. Всяка година, на същата дата от месец май, Улрик, Пол или който там беше свободен, извеждаше двама ни с Шелби, за да се позабавляваме — държах балон в ръка, обикаляхме музеите, ходехме из автосалоните и вземахме разни тузарски коли, които нямахме никакво намерение да купуваме, за да ги изпробваме за по едно кръгче — като всичко това завършваше с епично наяждаме в дълътския ресторант „Форчън Гардън“. Самият аз не ядях почти нищо освен пролетните ролца и курабийките с късметчета, но въпреки това асоциациите с веселбите от деня бяха превърнали това място в любимия ми ресторант. В крайна сметка винаги отнасяхме у дома дузина бели кутии с храна за вкъщи, които седяха в хладилника със седмици. Много след смрачаване паркирахме на алеята пред къщата, след което някой трябваше да ме завлече нагоре по стълбите и да ме изпрати до леглото ми.

Бек никога не идваше с нас. Всяка година Пол ни даваше различно оправдание за отсъствието му. Той има работа и трябва да напуснем къщата, за да го оставим на спокойствие или Стоял е буден до късно или пък Той не празнува Китайския ден. Честно казано, не се бях замислял над това. През този ден се случваха достатъчно други неща, които да задържат вниманието ми. Истината беше, че бях малък и себичен и подобно на всяко хлапе, не си правех труда да разсъждавам над това с какво се занимават пазителите ми, когато не са с мен. Беше ми далеч по-лесно да си представя как Бек работи здраво в кабинета си у дома през този ден, ако изобщо си представях нещо.

И така, година след година, Китайският ден идваше и си отиваше. На тази дата ставах по зазоряване и напусках къщата. С порастването си започнах да забелязвам разни подробности, които бях пропускал като по-малък. Когато тръгвахме, Улрик или Пол винаги оставяха телефона отворен и заключваха къщата след нас, все едно вътре няма никого.

По времето, когато станах на тринайсет или четиринайсет, вече не заспивах в мига, когато се приберяхме. Обикновено симулирах сънливост, за да мога да се кача в стаята си с новата си книга или какъвто друг подарък бях получил през съответния Китайски ден. Измъквах се от стаята единствено за да пишкам, преди в крайна сметка да изгася лампата. Една година обаче, когато излязох от стаята си, чух… нещо. Все още не мога да си спомня какво точно в онзи звук ме беше накарало да се спра насред коридора. Нещо нередно, непознато.

И така за първи път аз тихичко подминах банята и продължих към стаята на Бек, чиято врата беше леко открехната. Поколебах се, наострил уши, и погледнах зад гърба си, за да се уверя, че никой не ме е забелязал. Тогава направих още една безшумна крачка напред, за да мога да надникна в стаята на Бек.