Завинаги

Внезапно стрелбата спря. Пръстта изригваше зад мен в гигантски гейзери, които скриваха хеликоптера от полезрението ми. Пред себе си можех да видя как вълците се стрелват един след друг между дърветата, следвайки Сам и Грейс. Имах чувството, че сърцето ми ще експлодира.

Пръстта се сипеше край мен. Хеликоптерът се носеше над джипа. Поех си дълбоко дъх, отворих шибидаха и отправих поглед към небето. Наоколо все още се стелеше прахоляк, но аз знаех, че баща ми ме е видял от мястото си в хеликоптера. Дори и толкова високо във въздуха, разпознавах това изражение. Ужасът, смайването и тревогата се стовариха върху ми като вълна.

Нямах представа какво ще се случи сега.

Исках да заплача, но продължих да гледам нагоре, докато и последният вълк не изчезна в гората.

Телефонът завибрира на седалката до мен. Есемес от баща ми.

махай се оттам

Написах отговор:

когато и ти го направиш

Седемдесет и четвърта глава

Сам

Трансформирах се отново без излишно церемонене. Просто ей така, сякаш случващото се не беше чудо. Слънцето огряваше гърба ми, топлината на деня ме обгърна, върколакът се отдръпна в дълбините на променящото ми се тяло и на негово място се изправи човекът Сам.

Намирах се при хижата, а Кьониг ме чакаше. Без да се притеснява от моята голота, ми подаде тениска и панталонки, които извади от колата си.

— Отзад има помпа, ако искаш да се измиеш — каза ми той, въпреки че нямаше как да бъда мръсен. Кожата, която носех в момента, беше чисто нова.

Въпреки това отидох от задната страна на хижата, запленен от походката, от ръцете си, от бавния си човешки пулс. Когато водата започна да се лее от старата метална помпа, осъзнах, че дланите и коленете ми са покрити с пръст от момента на трансформацията.

Измих се, облякох дрехите, след което пих вода. По това време мислите ми бяха започнали да се завръщат, диви, объркани и несигурни. Бях го направил — бях довел глутницата дотук, бях се превърнал обратно в себе си, бях вълк, но дори и тогава бях запазил частица от себе си. Ако не друго, то поне чувствата в сърцето си.

Струваше ми се невъзможно, но ето ме тук, до хижата, в собствената ми кожа.

Тогава пред очите ми изплува смъртта на Бек и дъхът ми се превърна в подхвърлян от вълните насред морска буря кораб, неравен и разпокъсан.

Спомних си за Грейс в гората, когато и двамата бяхме вълци. Усещането да тичам заедно с нея бе това, за което бях мечтал през всичките тези години, преди да я опозная като момиче. Часовете ни, прекарани във вълча форма, бяха точно това, което си бях представял, че ще бъдат. Без излишни думи, застанали на пътя на чувствата. Бях желал да прекарваме зимите си по този начин, но сега знаех, че нашето предопределение беше отново да бъдем разделени, когато студът ни докосне. Щастието беше остър къс, забит в гърдите ми.

Тогава си спомних и Коул.

Именно той бе направил това наше невъзможно избавление възможно. Затворих очи.

Кьониг ме откри, застанал до помпата:

— Добре ли си?

Бавно отворих очи:

— Къде са другите?

— В гората.

Кимнах. Най-вероятно в момента си търсеха място, където ще се почувстват в достатъчна безопасност, за да могат да си починат.

Кьониг кръстоса ръце:

— Добра работа.

Отправих поглед към дърветата:

— Благодаря.

— Сам, знам, че не искаш да мислиш за това точно в момента, но те ще се върнат за телата. Ако искаш, да ги…

— Грейс ще се трансформира скоро — заявих. — Искам да я изчакам.

Истината беше, че аз имах нужда от Грейс. Не можех да се върна там без нея. Освен това, повече от всичко друго имах нужда да я видя. Не можех да се доверя на вълчите си спомени, нашепващи ми, че тя е добре, докато не я видех с очите си.

Кьониг не настоя. Двамата отидохме при хижата и той извади още един комплект дрехи от колата си, след което ги остави отпред на дървената веранда, подобно на примамка за Грейс. После отново отиде до колата и се върна понесъл стиропорена чашка с кафе, докато самият той отпиваше от друга такава. Вкусът му беше отвратителен, но аз го изпих, твърде признателен за милия жест, за да откажа.

Тогава седнах на един от прашните столове в нашия нов дом, притиснал длани към челото си, и се загледах в пода, ровейки се във вълчите си спомени. Отново и отново си спомнях последното нещо, което Коул ми беше казал: Ще се видим от другата страна.

В един момент на вратата се почука тихо и аз видях изправената на прага Грейс облечена в малко големи за нея тениска и шорти. Всичко, което исках да й кажа — Изгубихме Коул. Бек е мъртъв. Ти си жива — се разтвори върху езика ми, оставяйки ме безмълвен.

— Благодаря ти — каза Грейс на Кьониг.

— Това ми е работата — усмихна се той. — Да спасявам човешки живот.

Тогава тя дойде при мен и ме прегърна силно, а аз зарових лице в рамото й. След няколко безкрайни мига, когато най-накрая се отдръпна от мен. Грейс въздъхна:

— Да вървим, за да ги приберем.

Седемдесет и пета глава

Сам