Завинаги

Пред тях хеликоптерът продължаваше да се носи бавно над вълците. Последва нова експлозия от пръст, а после още една, но този път нито един вълк не падна. Имах само миг, за да си помисля: Може би Бек ще бъде единственият, когато един вълк в средата на глутницата падна насред крачка и се затъркаля, гърчейки се. На двете пушки в хеликоптера им бяха нужни няколко болезнено дълги минути, за да довършат започнатото.

Беше същинско бедствие.

Бях извел вълците от гората, за да бъдат повалени бавно, един по един, умъртвени от методични изстрели.

Хеликоптерът се наклони на една страна и направи завой. Искаше ми се да вярвам, че се отказва от преследването, но знаех, че просто прави маневра, за да заеме по-добра позиция за стрелба спрямо вълците. Страхът беше разпръснал глутницата; сега, когато Сам се биеше с Шелби, те на практика бяха спрели да се придвижват напред, въпреки че гората пред тях беше толкова близо. Ако тръгнеха отново, биха могли да се доберат до укритието. Просто имаха нужда от няколко секунди, в които хеликоптерът да не ги изпълва с ужас.

Ние обаче не разполагахме с никакви секунди. Освен това знаех, че Сам и Шелби, отделени от останалите, щяха да бъдат следващите мишени.

Смъртта на Бек продължаваше да се разиграва пред очите ми.

Не можех да позволя това да се случи и със Сам.

Дори не се замислих. Сянката ми, разпростряла се далеч пред мен, бръкна в джоба на панталона ми в същия момент, в който го сторих и аз. Измъкнах спринцовката, свалих пластмасовия предпазител на иглата със зъби и я забих във вената си. Нямаше време да го обмислям. Нямаше време да осъзная благородството на постъпката си. Просто… бърза, яростна вълна от болка, която се втурна през тялото ми, а после — безмълвният взрив на адреналина, ускорил трансформацията. Пропадах в бездната на агонията, а миг по-късно вече бях втурнал се напред вълк.

Шелби. Убий Шелби. Спаси Сам.

Това беше всичко, което трябваше да запомня. Думите вече започваха да ми се изплъзват, когато блъснах Шелби с всичката си тежест. Цялото ми същество бе изтъкано от яростно щракащи челюсти и гърлено ръмжене. Зъбите ми се забиха в плътта край окото й, точно както тя ме беше научила. Вълчицата се изви и изщрака с челюсти, осъзнала, че този път битката ни е на живот и смърт. В моята атака нямаше ярост. Просто неумолима решителност. Това беше нашата схватка такава, каквато трябваше да бъде преди.

Устата ми се напълни с кръв, която или беше на Шелби, или беше бликнала от прехапания ми език. Запратих образ към Сам: Махай се. Исках да бъде с Грейс. Исках да се разкара оттук, да се върне при глутницата и да бъде един от многото, вместо самотна, неподвижна мишена.

Защо не си тръгваше? МАХАЙ СЕ. Не можех да изразя молбата си по-ясно от това. Някога имах начини, по които можех да го убедя, но мозъкът ми вече беше неспособен да ги осмисли. Тогава до нас достигна образ от Грейс. Глутницата, — разпръсната, останала без посока, гората, толкова близо до нас, но недостижима без Сам, който да поведе вълците. Хеликоптерът се връщаше. Бек беше мъртъв. Те бяха ужасени. Той. Те имаха нужда от него. Тя имаше нужда от него.

Той не искаше да ме изостави.

Пуснах Шелби, за да изръмжа с всички сили срещу него. Той присви очи и после си тръгна.

Всичко, което исках в момента, беше да тръгна с него.

Шелби понечи да го последва, но аз отново се нахвърлих върху нея. Двамата се затъркаляхме сред пръстта и камъните.

Устата и очите ми бяха пълни с пясък. Тя беше разярена. Отново и отново стоварваше върху мен едни и същи образи, които почти успяха да ме смажат с тежестта на нейния страх, ревност, гняв. Отново и отново ми изпращаше образи. Как убива Сам. Как убива Грейс. Как проправя кървавия си път до върха в йерархията на глутницата.

Сключих челюсти около гърлото й. В това отмъщение нямаше никаква наслада. Тя извиваше тяло, но аз задържах хватката си, просто защото трябваше да го направя.

Седемдесет и втора глава

Грейс

Глутницата беше напълно дезориентирана. Първоначално моят вълк ми изпращаше образи и колкото и да беше странно, същото правеше и момчето, което тичаше с нас. Сега и двамата ги нямаше, така че ми се наложи да организирам отново вълците, доколкото можех. Аз обаче не бях той. Самата аз съвсем наскоро бях научила какво е да бъдеш вълк. Той беше този, който трябваше да ги обедини. Неговата мъка обаче кънтеше твърде силно в главата ми, заглушавайки всичко останало. Бек, Бек, Бек, дума, която сега някак разбирах, че бе името на първия паднал вълк. Моят вълк искаше да се върне обратно при тялото на Бек, но аз вече бях видяла изпратените ми образи. Тялото беше унищожено, в него не бе останало нищо, което би могло да поддържа живот. Той си беше отишъл.

Страховитата машина, черна на небесния фон, отново се приближаваше, надала оглушителния си рев. Тя беше смъртоносно спокоен, методичен хищник, който предприемаше следващия си ход.