Завинаги

Въпреки принципно циничния си мироглед трябваше да призная, че стрелналата се напред вълна от сивкави тела беше наистина забележителна гледка. А още по-забележително бе да видя Сам и Грейс отново заедно.

Видимо успявах да изпращам образи на Сам, но явно му костваше известни усилия, за да ги разбере напълно. Сам и Грейс, от друга страна, бяха два вълка с повече от силна връзка помежду си: той трябваше само да помръдне леко глава и тя изоставаше, за да върне към глутницата някой вълк, който се бе спрял, за да провери интересна миризма. Или пък тя приемаше някой от моите образи и го превеждаше на Сам с леко присвиване на опашката си, след което вълците на мига се насочваха в посоката, която исках. Освен това, въпреки усещането за спешност, обзело цялата глутница, докато тичаха, Сам и Грейс винаги намираха време да се подушат и да докоснат телата си. Всичко, което двамата имаха като хора, се бе пренесло и във вълчата им форма.

Тук обаче идваше времето за големия ни проблем: на север от Пограничната гора имаше широко и равно открито пространство, покрито единствено с шубраци и растящи нарядко дръвчета. Докато вълците не достигнеха до дърветата от другата му страна, те бяха лесни мишени. Преди, когато бях минавал оттук с кола, тази просека не ми се беше виждала чак толкова широка. Тогава обаче се движех с осемдесет километра в час. Сега се движехме с девет, най-много с дванайсет километра в час. А хоризонтът на изток се обагряше в розово, докато слънцето се готвеше да изгрее.

Изгревът идваше твърде скоро. А може би ние бяхме прекалено закъснели. Откритото пространство се простираше на цели километри пред нас. Нямаше начин вълците да го пресекат, преди слънцето да се покаже. Единственото, на което можех да се надявам, беше, че излитането на хеликоптера ще се забави поради някакви технически проблеми. Или пък че полетът му ще започне от далечния край на Пограничната гора, а хората с пушките ще се чудят защо там вече няма никакви вълци. Ако извадехме късмет, щеше да се случи точно това. Ако извадехме късмет и на този свят изобщо съществуваше някаква справедливост.

Седемдесет и първа глава

Изабел

По времето, когато открих фолксвагена, изоставен близо до паркинга край езерото, вече беше започнало да се зазорява. Мислено наругах Коул, задето бе зарязал телефона на Сам и беше оставил колата, но после видях следите на глутницата сред росната трева. Това бяха повече вълчи стъпки, отколкото някога бях виждала на едно място. Колко ли бяха? Десет вълка? Двайсет? Тревата беше отъпкана там, където бяха чакали, а после следите поемаха край пътя. Точно както пишеше в дневника. Нагоре по шосе 169.

Бях толкова превъзбудена от факта, че съм на прав път, та първоначално не осъзнах какво означава това, че виждам следите толкова ясно. Слънцето вече изгряваше, следователно времето ни изтичаше. Всъщност не, то вече беше изтекло, освен ако вълците някак не бяха успели да се отдалечат достатъчно. Край шосе 169 имаше голяма грозна просека, напомняща за пустинен пейзаж на чужда планета, пресичането на която щеше да ги изведе от Пограничната гора и Мърси Фолс. Ако вълците бъдеха хванати там обаче, щяха да бъдат лесни мишени за луксозната пушка на баща ми.

Всичко, за което можех да мисля в момента, беше, че нещата ще се наредят, стига да ги настигна. Натиснах здраво газта и подкарах джипа си надолу по пътя. Осъзнах, че умирам от студ; всъщност не беше чак толкова студено, просто нормалната утринна прохлада, но въпреки това всичката топлина сякаш беше напуснала тялото ми. Увеличих парното на максимум и сграбчих здраво волана. Нямаше никакви други коли. Всъщност кой изобщо би тръгнал толкова рано по този селяндурски път освен вълците и хората, които ги преследваха? Поставяйки така нещата, всъщност не бях сигурна в коя от двете категории попадам самата аз.

И тогава ненадейно ги видях. Сивкавочерни сенки в сумрака, които се носеха напред. Разбира се, бяха се изтипосали точно насред чуждопланетния пейзаж, подредени в дълга редица. Съвършени мишени. Когато се приближих, видях в началото на колоната вълчицата, в която се превръщаше Грейс — нямаше начин да забравя формата на тялото й, дългите й крака и начина, по който държеше главата си — а до нея тичаше Сам. Видях и една бяла вълчица и за един кратък объркващ миг си помислих, че това е Оливия. После обаче си спомних какво се беше случило и осъзнах, че това трябва да е Шелби, лудата вълчица, която ни беше последвала при клиниката преди толкова много време. Другите вълци ми бяха непознати. Просто вълци, които не можех да нарека с човешки имена.