Завинаги

До слуха ми достигаха хиляди звуци. В ноздрите ми нахлуваха десетки хиляди миризми. Имаше милион следи от безбройните форми на живот в тази гора. Аз обаче нямах нужда от милион. Имах нужда само от една.

Тя се привеждаше към мен и ухаеше на сладкарница. Всеки цвят, който не можех да различа в момента, обагряше стените и етикетите край нас.

Аз съм Сам Рот. Аз ще открия Грейс. Ще открия вълците. Ще ги отведа при езерото.

Нощта беше светла, огряна от наполовина пълната луна; светлината се отразяваше от няколко ниски облачета и от парцаливите воали на мъглата. Можех да видя ясно всичко около мен. Зрението обаче не беше сетивото, което щеше да ми помогне в момента. От време на време забавях ход и се заслушвах. Нейният вой. Той беше предназначен за мен, бях сигурен в това.

Вълците виеха; аз стоях до нейния прозорец и гледах навън. Ние си бяхме чужди, но се познавахме един друг подобно на пътека, по която вървим ежедневно. Не спи на пода, беше ми казала тя.

Сега вече се чуваха и други гласове, които откликваха на позива й. Не беше трудно да ги отлича. Беше ми трудно да си спомня защо трябваше да ги отличавам.

Нейните очи, кафяви и горящи в пламъците на най-различни емоции, върху вълче лице.

Аз съм Сам. Аз ще открия Грейс. Ще открия вълците.

Препънах се и лапите ми се плъзнаха по мократа глина. Чух как нещо наблизо падна във вода.

Някакъв глас просъска в дълбините на съзнанието ми. Предупреждение за опасност. Забавих предпазливо ход и я видях — огромна яма, на чието дъно имаше достатъчно вода, за да се удавя в нея. Бавно я заобиколих, преди да се ослушам отново. Гората беше утихнала. Умът ми се гърчеше в отчаяни опити да… отметнах глава назад и завих: дълъг, треперлив зов, които ми помогна да успокоя болката вътре в мен. Няколко мига по-късно чух нейният глас и започнах да вия отново.

Аз ще открия Грейс. Ще открия вълците.

Пред мен избухна експлозия от пера и крясъци, когато приближаването ми подплаши ято птици. Те се стрелнаха във въздуха, бели на фона на чернотата, и нещо в тяхната многобройност, в еднаквата форма на разперените им криле, в начина, по който се носеха над мен, пърхащи сред нощния вятър, а звездите блестят над тях, ми напомни за нещо друго.

Опитвах се отново и отново да се вкопча в това нещо, но то непрекъснато ми се изплъзваше. Тази загуба беше смазваща, въпреки че не можех да си спомня какво точно бях изгубил.

Аз ще открия Грейс.

Нямаше да изгубя това. Нямаше да изгубя това.

открия Грейс.

Имаше някои неща, които не можеха да ми бъдат отнети. Неща, които просто не можех да предам на забвението.

Грейс

Шейсет и шеста глава

Коул

Два и трийсет и четири след полунощ.

Бях сам.

Езерото се простираше отвъд паркинга, а спокойната вода отразяваше съвършено ясна картина на непълната луна. Някъде от другата страна на тези води се намираше имотът на Кълпепър.

Нямаше да мисля за това.

Два и трийсет и пет след полунощ.

Бях сам.

Беше възможно Сам да не се появи.

Изабел

Беше три и двайсет и една след полунощ, а в къщата на Бек нямаше никого. Край задната врата открих купчинка дрехи и захвърлена спринцовка, а вътре намерих телефона на Сам оставен върху кухненския плот — нищо чудно, че никой не ми беше вдигнал. Бяха изчезнали. Бяха направили точно това, което им бях казала да направят — действаха според плана на Коул, без да получат никаква помощ от моя страна. Обиколих стаите на долния стаж, а токчетата ми потракваха по дървения под, макар да бях сигурна, че ако тук имаше някой, той щеше да ми се обади.

В края на коридора беше стаята, в която беше умрял Джак. Пресегнах се и включих лампите. Светлината на мига разкри пред очите ми боядисаните в отчайващо жълто стени, които помнех от преди. Ясно се виждаше, че сега това беше стаята на Коул. На пода бяха захвърлени чифт боксерки. Колби, епруветки, химикалки и листове хартия покриваха всяка налична хоризонтална повърхност. Леглото беше неоправено, а върху намачканото одеяло лежеше тефтерче с кожена подвързия, което изглеждаше като някакъв дневник.

Седнах върху леглото — то ухаеше на Коул като в онзи ден, когато беше дошъл при мен и се бе постарал да ухае хубаво — след което се излегнах по гръб, мислейки си, че Джак беше умрял точно тук. Споменът беше мъчителен, но се оказа неспособен да доведе някакви емоции след себе си. Това ме накара да се почувствам едновременно облекчена и тъжна; губех го.

След малко се пресегнах и взех дневника. Вътре беше мушната химикалка, за да отбележи точната страница. Идеята, че в това малко тефтерче може би бяха записани интимните мисли на Коул, ми се видя странна; не мислех, че той е способен да бъде истински откровен дори и с лист хартия.