Завинаги

Сега вече бях напълно будна. Измъкнах втората слушалка, останала в ухото ми, и седнах в леглото:

— Грейс е навън? Това е ужасно.

Всъщност беше повече от ужасно. Грейс срещу сър Томас Кълпепър беше схватка, която изобщо не исках да наблюдавам, защото изходът от нея ми беше пределно ясен.

— Знам, принцесо — тросна се Коул. — Това, което искам от теб, е да отидеш при баща си и да му кажеш да вземе телефона и да сложи край на този лов.

Това обаче беше схватка, изходът от която също ми беше ясен.

— Няма да стане — въздъхнах. — Става дума за нещо, което в момента е по-голямо от него.

— Не. Ми. Пука — каза Коул бавно и търпеливо, все едно говореше на дете. — Открий онзи копелдак и го накарай да спре. Знам, че можеш.

Усетих как тонът му започна да ме изнервя:

— Виж сега, първо не ми казвай какво да правя. Питаш за второто ли? Всичко, което ще се случи, е, че аз ще сляза долу, ще го вбеся нечовешки и ще си го отнеса без причина. И може би, това в случай че ми провърви наистина адски много, ще го накарам да се запита защо внезапно съм започнала да изпитвам подобна шибана привързаност към вълците. Обобщено, ще си навлека неприятности, с които ще трябва да се оправям през остатъка от годината. А знаеш ли какво ще каже той? Че нещата вече не зависят от него. Мисля, че е време да задействаш собствения си план.

— Моят план? Моят план би могъл да проработи единствено ако Грейс беше тук, за да го накара да проработи. Без нея всичко, с което разполагам, е емоционално неуравновесен вълк и „Фолксваген“.

В сравнение с крясъците отпреди, в момента къщата беше тиха като гробница. Опитах да си представя как слизам долу, за да се опълча на баща ми за лова. Беше твърде абсурдно дори да мисля за това.

— Няма да го направя, Коул.

— Опитай. Дължиш ми поне това.

— Дължа ти?

Смехът ми беше груб и кратък. За миг прехвърлих през мислите си всеки досег, който бях имала с него, опитвайки да си спомня дали в думите му имаше някаква истина. Не можах да се сетя за нищо. Ако става въпрос, той беше този, който ми беше задължен. При това сериозно задължен.

— Защо според теб ти дължа каквото и да било?

Тонът на Коул беше съвършено безизразен:

— Кучият син, който ти е баща, уби Виктор и хвърли трупа му в лицето ми.

Усетих как лицето ми пламна.

— Аз не съм той. Аз не ти дължа абсолютно шибано нищо, Коул Сейнт Клеър. Преди малко можеше и да обмисля идеята да сляза долу, за да говоря с баща си, но сега просто ще ти кажа да си го начукаш.

— Направо страхотно. Адски зрял начин да разрешаваш проблемите си. Дистанцирай се, удари му една хубава псувня и остави някой друг да разреши проблема. Ти наистина си малкото момиченце на татко.

Думите му ме нараниха, така че се разсмях:

— Виж само кой го казва. Единственото нещо, което наистина ме изненадва в момента, е, че звучиш забележително трезвен. В крайна сметка, ако нещата се оплескат, винаги можеш да се самоубиеш, нали така?

Той ми затвори телефона.

Пулсът ми препускаше, кожата ми гореше и внезапно ми се зави свят. Отпуснах се назад и притиснах длан към устните си. Стаята ми изглеждаше по съвършено същия начин, по който беше изглеждала, преди да приема обаждането.

Запратих телефона си към стената. Докато се носеше във въздуха, осъзнах, че баща ми щеше да ме убие, ако го разбиех, но той се блъсна в стената и падна на пода, без от него да се отчупи нищо съществено. Той също изглеждаше по съвършено същия начин, както преди.

Нищо не се беше променило. Нищичко.

Шейсет и втора глава

Сам

Коул влетя в кухнята като фурия. Беше почти един след полунощ и след четири часа и половина вълците щяха да започнат да измират.

— Няма да стане, Ринго. Кълпепър няма да отмени лова.

В очите му имаше някакъв хаос, който не се долавяше в гласа му.

Самият аз не бях вярвал, че Кълпепър ще направи нещо подобно, но щеше да бъде глупаво най-малкото да не опитаме.

— Изабел ще дойде ли? — гласът ми, за моя изненада, прозвуча нормално, подобно на запис от времената, когато все още не го бях изгубил напълно.

— Не — промърмори Коул. Просто така. Дори не го произнесе като истинска дума, а просто като част от издишване. Той отвори хладилника толкова рязко, че стъклениците, подредени в отделенията на вратата, затракаха една в друга. Студеният въздух пропълзя навън и се завихри около глезените ми. — Казано с други думи, всичко зависи от нас. Твоето приятелче Кьониг ще идва ли?

Би било чудесно: някой практичен човек, намиращ се от правилната страна на закона и необвързан емоционално с цялата история, ми звучеше като нещо наистина прекрасно, с което да разполагаме в момента.

— Той е научил новината, защото е бил на работа — обясних. — Смяната му свършва в шест сутринта.

— Чудничко е улучил момента.

Коул грабна с една ръка няколко епруветки и спринцовки, след което ги стовари на плота пред мен. Те се завъртяха, чертаейки неравни кръгове върху гладката повърхност.

— Ето ги и нашите варианти.

Ушите ми запищяха:

— Разполагаме с повече от един?