Завинаги

В този нощен час по шосето нямаше никакво движение. Извих рязко волана, спирайки на една страна, и отворих вратата. Почти незабавно повърнах зад колата. Лицето на Рейчъл беше бяло в мрака; така и не бях осъзнала, че тя също е слязла.

Тя плесна с ръце.

— Какво да правя? Не мога да управлявам кола с ръчни скорости!

Вече бях започнала да треперя толкова силно и неудържимо, че зъбите ми тракаха:

— Рейч, много, много съжалявам. Трябва да… — млъкнах и се превих на две край колата. О, Боже, мразех тази част. Костите ми се чупеха. Не, не, не.

— Какво трябва? Грейс, плашиш ме зверски. О, не. О, не!

Внезапно Рейчъл беше осъзнала какво точно се случва.

— Обади се на Сам — успях да произнеса някак. — Кажи му, че съм се трансформирала, и трябва да дойде, за да те вземе. Коул може… ъх… Коул може да кара другата кола… ох… Рейчъл… върви… изчакай в колата. Недей да…

Коленете ми поддадоха. Ставите се разхлабваха, подготвяйки се да се превърнат в нещо друго. Внезапно бях ужасена от това какво би си помислила Рейчъл, докато наблюдава трансформацията ми. Трябваше да изчака в колата. Не можеше да гледа това… то би разрушило всичко между нас. Чувствах кожата си като нещо чуждо. Мислех, че вече би трябвало да изглеждам кошмарно.

Рейчъл обаче ме прегърна. Обви ръце около тялото ми и притисна буза в изпънатата ми кожа. Смърдях на вълк и сигурно изглеждах като някакво чудовище, а тя ме прегръщаше толкова силно, че можех да го почувствам дори и през пелената на болката. Беше толкова смела, че от окото ми се отрони сълза.

— Боли ли те? — прошепна Рейчъл и ме пусна.

Кимнах яростно. Обвих ръце около тялото си.

— Просто те обичам и това ме кара да… кара ме да…

— Кара те да се превърнеш във вълк — промълви Рейчъл. — Разбирам те.

Тя изтри носа си с ръка.

— Имам такъв ефект върху хората.

Опитах се да кажа още нещо, но вече бях изгубила тази си способност. Звездите грееха ярко над мен и аз си спомних за една друга нощ, в която двамата със Сам стояхме прегърнати под звездите и наблюдавахме северното сияние. В обърканите ми мисли розовото сияние в небесата се превърна в светлините на таблото, отразени в разбитите парченца от предното стъкло на моето „Бронко“. Двамата със Сам стояхме зад него и се сбогувахме, а после останах сама, разбита на парчета, които започнаха да се преподреждат в нещо ново.

Шейсета глава

Сам

Беше странно тъжно да изгубя една нощ, в която можех да спя с Грейс, по подобен неочакван начин, докато съм бил далеч от нея, а тя е преживявала агонията на трансформацията. След като оставих Рейчъл у тях, исках да я потърся, но Коул ме убеди, че това ще бъде безполезно; тя нямаше да дойде при мен, а ако се трансформираше отново близо до дома на родителите си, поне щеше да знае къде се намира. Не мислех, че ще успея да заспя без нея тази нощ, но след като Коул ме разубеди от идеята да се връщаме до мястото, където Рейчъл я беше оставила, аз си легнах в леглото и се загледах в моите хартиени птици, осветени от коледните лампички, представяйки си, че просто чакам Грейс да дойде и да си легне при мен. Дългият ден се разпростираше зад мен и когато не успях да задържа едновременно в мислите си всичко, което се беше случило, сънят ме откри.

Сънувах как обикалям из къщата, ходейки от стая в стая. Всичките бяха празни, но това беше някаква изпълнена с живот празнота, сякаш във всеки момент можех да се обърна и да видя, че някой стои зад гърба ми. Самата къща изглеждаше обитавана, при това не наскоро, а в момента, все едно хората, живеещи тук, просто бяха излезли навън, за да видят какво е времето, и щяха да се върнат след малко. Стаите също носеха следи от нечие присъствие: върху всяко легло имаше куфар или раница, пълни с дрехи, а до тях внимателно бяха поставени обувки, очакващи предстоящото заминаване. Върху леглото на Улрик лежаха лаптопът и електрическата му самобръсначка. Върху това на Пол имаше купчинка с перца за китара и няколко дивидита, за които никога не бях чувал. Дори и в общата спалня по леглата бяха оставени вещи: слушалките и камерата на Дерек, скицникът на Мелиса, лежащ до обувките й. Леглото на Бек беше празно.

Ходех от стая в стая и гасях лампите навсякъде, откъдето минех. Сбогувах се със стаята на Бек, където никой никога не беше живял. Сбогувах се със стаята на Улрик, където бяхме гледали хорър филми на лаптопа му. Слязох на долния етаж, без да влизам в собствената си стая. Сбогувах се с гостната, където веднъж бях седял с Грейс на дивана, едва крепейки се на границата между човека и вълка; където Изабел беше помогнала да спасим припадналия Коул. Изгасих лампите. Сбогувах се с жълтата стая, където Коул бе живял, а Джак беше умрял. Изгасих лампите в банята, която бях избягвал цяло десетилетие. Сбогувах се с кухнята, където нашите снимки бяха залепени или прикрепени с кабарчета на всеки шкаф; хиляди усмивки, всяка една от които беше искрена. Изгасих лампите и се насочих към мазето.