Завинаги

— Не, не стига. Това е просто симптом. Ти забрави, че имаш дете в колата си. А преди това вълци ме смъкнаха от люлката ми, докато мама беше на горния етаж и рисуваше. Освен това, да, моето гадже спеше в леглото ми заедно с мен, но на вас ви трябваха седмици, за да го разберете. Изобщо обръщахте ли внимание на факта, че аз спях в тази къща? Бяхте отпуснали каишката, на която ме държахте, до дължина от петдесетина километра. Сериозно ли мислехте, че няма да се възползвам?

Рейчъл отново си слагаше гланц за устни с френетични движения.

— Хубаво — каза мама. Котето тръгна да се катери по раменете й. Тя го хвана й го подаде на Рейчъл, което според мен беше в разрез с правилата на съдийството. От друга страна, Рейчъл изглеждаше малко по-щастлива, след като взе котето. — Хубаво. Не знам накъде отива този разговор, но аз няма да се карам повече с теб. Бога ми, Луис! Не искам да се карам с нея. Ние мислехме, че е мъртва.

Устните на татко бяха образували тънка права черта, но той си замълча.

Поех си дълбоко дъх и се стегнах. Не исках гласът ми да ме предаде точно в този момент:

— Изнасям се.

— Не, не се изнасяш — обади се татко незабавно.

— Точно заради това се изнасям. Нямате право изведнъж да започнете да ми нареждате какво да правя. Не можете просто да изчакате до момента, в който започна да взимам решения относно моето собствено семейство, моя собствен живот и моето собствено щастие, за да заявите, не, Грейс, това не ти е позволено. Върни се към самотния си и окаян живот на отличничка! Не е честно. Би било различно, ако бяхте край мен като родителите на Рейчъл или на Сам.

Баща ми се намръщи:

— Онези, които са се опитали да го убият?

— Не, говоря за Бек — натъртих. Замислих се за онзи следобед, за Бек и Сам, застанали един срещу друг, за безмълвната връзка между тях, толкова силна, че беше ясно видима дори и за страничните наблюдатели. Замислих се за жестовете на Сам, като например начина, по който преплиташе пръсти на тила си, и за това как той ги бе усвоил от Бек. Чудех се дали в мен има нещо от моите родители, или характерът ми е изцяло изграден от книгите, телевизията и учителите ми в училище. — Сам би направил всичко, за което Бек би го помолил, защото Бек винаги е бил до него. Знаете ли кой беше до мен, когато имах нужда от подкрепа? Самата аз. Аз съм семейство от един човек.

— Ако си мислиш, че ще ме убедиш — каза баща ми, — бъркаш жестоко. Освен това законът е на моя страна, така че нямам нужда да бъда убеждаван. Ти си на седемнайсет, не можеш да взимаш решенията си сама.

Рейчъл изсумтя възмутено и аз реших, че се проявява като арбитър, но всъщност котенцето я беше ухапало по ръката.

Реално погледнато, наистина не мислех, че ще успея да убедя татко толкова лесно. Беше очевидно, че сега за него това беше въпрос на принципи и той нямаше да отстъпи. Стомахът ми отново се сви, а нервността пропълзя нагоре към гърлото ми. Когато заговорих отново, гласът ми беше по-тих:

— Ето какво ви предлагам. Ще отида на лятно училище, за да завърша гимназията, след което ще се запиша в колеж. Ако сега ме оставите да се изнеса, ще продължа да ви говоря, след като стана на осемнайсет. Другият вариант е да извикате ченгетата и да ме принудите да остана, в който случай ще спя в онова легло и ще следвам чисто новичките ви правила, а после, когато часовникът покаже дванайсет часа в навечерието на рождения ми ден, онази стая ще остане празна, а аз никога повече няма да се върна. Не си мислете, че се шегувам. Погледнете ме хубаво. Знаете, че съм смъртоносно сериозна. Освен това не ми говори за закони, татко! Ти си ударил Сам. Кажи ми, на чия страна е законът по този въпрос?

В стомаха ми бушуваше истински ураган. Трябваше да положа усилия, за да не кажа още нещо и да натикам напиращите думи обратно в гърлото си.

Край масата се стелеше гробовна тишина. Баща ми извърна глава и погледна през прозореца към тъмната веранда, въпреки че не можеше да види нищо в чернотата навън. Рейчъл галеше яростно котенцето, което мъркаше толкова силно, че ребрата му щяха да се пръснат, изпълвайки стаята с дрезгавия звук на насладата си. Майка ми беше положила пръсти върху масата, притиснала палците и показалците си, и движеше ръцете си напред — назад, все едно мереше някаква невидима нишка.

— Искам да предложа компромисен вариант — каза. Татко я стрелна с очи, но тя не погледна към него.

Разочарованието натежа в гърдите ми. Не можех да си представя някакъв компромис, който би ми прозвучал приемливо дори отчасти.

— Слушам те — казах с равен тон.

Татко избухна:

— Ейми! Компромисен вариант? Сигурно се шегуваш. Няма да правим никакви компромиси.

— Твоят подход не върши работа — отсече мама.

Той погледна към нея, а очите му горяха от гняв и разочарование.

— Не мога да повярвам, че се каниш да простиш за всичко, което се случи — заяви.

— Тук не става въпрос за прошка. Аз говорих със Сам, Луис. Ти грешиш за него. Затова сега е мой ред да говоря.

Тя се обърна към мен: