Завинаги

— Ето какво ти предлагам. Ти ще останеш тук, докато навършиш осемнайсет, но ние ще се отнасяме с теб като с възрастен човек. Можеш да се виждаш със Сам и няма да имаш вечерен час, стига да… — замълча за няколко секунди, все едно обмисляше условията си в движение — ходиш на лятно училище и да не пренебрегваш образованието си. Сам не може да спи тук, но ще остава по цял ден, стига да го иска, а ние ще се опитаме да го опознаем по-добре.

Тя погледна към татко. Той понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. И двамата погледнаха към мен.

— И ти… — продължи мама — ще продължиш да ни говориш, след като навършиш осемнайсет. Това също е част от уговорката.

Притиснах пръсти към устните си, облегнала лакти върху масата. Не исках да се отказвам от нощите си със Сам, но това ми се виждаше като справедлив компромис, още повече че допреди малко изобщо не бях вярвала, че можем да стигнем до такъв. Какво щеше да стане обаче, ако се трансформирах? Не можех да се върна вкъщи, докато не съм сигурна, че съм стабилна в човешката си форма. Това трябваше да стане скоро. Или може би вече беше станало? Нямах представа. Лекарството на Коул щеше да бъде готово твърде късно, за да ми свърши работа.

— Как мога да съм сигурна, че няма отново да се опитате да промените правилата? — попитах бавно в опит да спечеля време. — Така например Сам не подлежи на обсъждане. Той ще остане с мен. Завинаги. Искам да изясним това още сега. Той е моят избраник.

Татко отново се намръщи, но не каза нищо. За мое изумление, мама кимна лекичко:

— Добре. Казах, че ще се опитаме. И няма да те спираме да се виждаш с него.

— И без повече удари с юмрук — включи се Рейчъл. Стрелнах я с поглед. Струваше ми се, че не беше съвсем честно да пристъпва към задълженията си на арбитър чак когато конфликтът почти беше затихнал.

— Добре — повтори мама. — Е, Грейс, какво мислиш?

Огледах се наоколо: от стола си можех да видя кухнята и мястото за закуска и това ме накара да се почувствам странно. Бях си мислила, че идвам тук за последен път. Че ще има страховит скандал, след който щях да затворя тази книга, за да не я отворя никога повече. Идеята да се върна в тази къща и в коловозите на стария си живот ми се струваше едновременно облекчаваща и изтощителна. Спомних си за страха на Сам да се трансформира отново, след като беше смятал, че е оставил това зад гърба си. Разбирах го напълно.

— Аз… трябва да помисля над това — казах. — Да преспя с тази мисъл.

— Не можеш ли да преспиш с тази мисъл тук? — попита мама.

Рейчъл поклати глава:

— Не, защото тя така или иначе трябва да ме закара до нас. Това е решение на арбитъра.

Изправих се, за да покажа ясно, че оставането не беше вариант. Не разбирах защо огънят в стомаха ми не утихва, след като най-лошата част беше отминала.

— Ще помисля за това и ще се върна, за да поговорим.

Тогава мама също се изправи, толкова бързо, че котенцето в ръцете на Рейчъл се стресна и започна да съска, издавайки някакъв тих звук, който напомняше за кихавица. Мама заобиколи масата и ме прегърна отново — силна, странно уютна прегръдка, която ме накара да осъзная, че нямам спомен за последния път отпреди тази нощ, когато тя бе правила нещо подобно. Не бях съвсем сигурна къде точно да я прегърна на свой ред сега, когато бе дошло времето за това. Сякаш цялата беше направена от цици и коса, така че… просто я притиснах към себе си по обичайния начин.

— Ще се върнеш, нали? — прошепна тя в ухото ми.

— Да — отвърнах, уверена, че казвам истината.

Татко се изправи на свой ред и ме прегърна леко дистанцирано през раменете, сякаш знаеше, че и той ще открие как цялата съм направена от цици и коса, ако се опита да ме прегърне по-добре.

— Ето си ви котката — каза Рейчъл и подаде котенцето на майка ми.

— Благодаря ти, че я върна вкъщи — каза майка ми. Не разбрах дали говореше за котката или за мен.

Рейчъл сви рамене и ме хвана за ръката.

— Такава съм си аз — заяви тя, след което ме повлече навън от къщата към колата. Родителите ми останаха на прага и проследиха колата със странно отчаяни изражения, докато давах на заден и поемах по пътя. Беше ми лошо и се чувствах зашеметена.

Около минута пътувахме в мълчание, после Рейчъл се обади:

— Не мога да повярвам, че са те заменили с котка.

Разсмях се и това накара кожата ми да настръхне.

— Знам. Ужасно е, нали? Благодаря ти, че дойде. Искам да кажа, че наистина съм ти благодарна. Те проявиха благоразумие, защото и ти беше там.

— Проявиха благоразумие, защото мислеха, че си мъртва. Ти… Добре ли си. Грейс?

Бях пропуснала една скорост и колата се задави, докато вкарвах лоста на правилната позиция. Принципно не се оправях особено добре с ръчните скорости и внезапно установих, че ми струваше твърде много усилия да се съсредоточа върху смяната им. Тогава стомахът ми се стегна отново и в същия миг, когато тръпките поеха нагоре по ръцете ми, осъзнах, че симптомите, които бях отдала на нервността си, всъщност вещаят нещо далеч по-лошо.

— О, не — прошепнах, докато гаденето се надигаше по хранопровода ми. — Трябва да отбия от пътя. Съжалявам, аз…