Завинаги

И тук, в библиотеката на Бек, заобиколени от книгите му, стояха неща, които липсваха в неговата стая. Неговият куфар и неговите обувки бяха оставени върху креслото му за четене. Край тях лежеше прилежно сгънатата му вратовръзка, а до нея имаше компактдиск с преплетени клони на обложката. Заглавието на албума беше изписано на единственото празно пространство, незаето от илюстрацията: Все още се събуждам.

Бек беше навсякъде край мен, живееше във всички книги, които беше чел. Обитаваше всяка страница. Той беше всеки герой и всеки злодей, всяка жертва и всеки престъпник. Той беше началото и краят на всичко.

Die lelze all turen

Dock nie hat man

an alle schon geklopt

(Последната от всички врати,

но човек така и не е почукал

на всички останали)

Това беше последното сбогуване. Изгасих лампите.

Беше останало още само едно място. Бавно се изкачих по стълбите до първия етаж, а после и до втория. Прекосих коридора и влязох в стаята си. Вътре хартиените ми птички пърхаха на конците си, обзети от предчувствие за предстоящо земетресение. Можех да видя всеки спомен, запазен в тези птички, образите танцуваха по крилете им като по телевизионен екран, а всички те пееха слънчевите песни, които бях пял преди. Бяха красиви и ужасени, нетърпеливи да бъдат пуснати на свобода.

— Кофти новини, Ринго — обади се Коул. — Всички ще умрем.

Събудих се от звъненето на телефона.

Адреналинът се стрелна през полузаспалото ми тяло при този внезапен шум и първата ми ясна мисъл, необяснимо защо, беше: О, не, не и тук. Части от секундата по-късно осъзнах, че шумът беше просто звънът на телефона, а аз нямах представа защо си бях помислил точно това. Вдигнах слушалката.

— Сам? — чух гласа на Кьониг.

Той звучеше напълно буден.

— Трябваше да се обадя по-рано, но бях нощна смяна и… Всъщност няма значение — въздъхна. — Датата за лова беше преместена.

— Тя… Какво? — помислих си, че може би все още спя, но жеравчетата висяха съвършено неподвижно.

Кьониг каза малко по-високо:

— Започва утре. Призори. В пет и четирийсет и седем. Хеликоптерът се е освободил ненадейно и затова са променили датата. Ставай.

Не беше нужно да ми го казва. Чувствах се толкова буден, сякаш никога повече нямаше да заспя.

Шейсет и първа глава

Изабел

Не бях напълно заспала, когато телефонът звънна.

Беше малко след полунощ, а аз се опитвах да заспя по-скоро като някакъв самозащитен рефлекс. Напрежението в дома на семейство Кълпепър прогресивно беше нараствало с наближаването на лова и преместването в Калифорния, така че родителите ми се забавляваха с една от своите надпревари по надвикване, които ми бяха липсвали толкова отчайващо много през изминалите няколко седмици. Звучеше така, сякаш майка ми побеждаваше за момента, най-малкото защото през последните двайсетина минути беше надала повече отчетливи крясъци, отколкото баща ми, но пък имах и чувството, че предстоят още няколко рунда.

Вратата на спалнята ми беше затворена, а аз си бях сложила слушалките на плейъра, заглушавайки шумотевицата долу с нецензурни песни. Стаята ми беше розово — бял пашкул, чиито цветове бяха приглушени заради липсата на дневна светлина. Заобиколена от всичките си неща, имах чувството, че в момента можеше да бъде всеки един ден от всяка една година, откакто се бяхме преместили тук. Можех да сляза на долния етаж, да прекося хола и да се развикам на Джак, задето не е извел кученцето ми, докато мен ме е нямало. Можех да се обадя на приятелите си в Калифорния, които все още ме помнеха, за да обсъдим разни имагинерни планове за завръщането ми или да поговорим как ще обиколя колежанските общежития, намиращи се в близост до домовете им. Това, че стаята ми беше останала толкова непроменена, а нощта си играеше подобни номера с мен, беше едновременно приятно и кошмарно.

Както и да е, мисълта ми беше, че за малко да пропусна звъненето на телефона си.

На дисплея се изписа: къщата на Бек.

— Здрасти — казах.

— Познай какво е надробил задникът, който ти минава за баща? — обади се леко задъханият Коул.

Нямах желание да отговарям на подобен въпрос. Това не беше точно начинът, по който се бях надявала да започне следващият ми телефонен разговор с Коул.

— Начука ни го — продължи Коул, без да изчака отговора ми. — Директно върху капака на гъзарската си чуждестранна кола. Ловът започва по зазоряване. Преместили са датата.

Сякаш като по команда домашният телефон върху нощното ми шкафче започна да звъни. Не го докоснах, но дори и оттук можех да видя какво пишеше на дисплея: Ланди, Маршал. Това означаваше, че баща ми и аз щяхме да проведем един и същи разговор по едно и също време с двама различни човека.

Скандалът на долния етаж рязко утихна. По правило беше нужно доста време, за да се случи нещо подобно.

— Какво ще правите? — попитах.

— Ами, като за начало, ще приведа Сам в бойна готовност. Грейс се трансформира тази вечер, така че е малко изперкал.