Завинаги

Нямах представа какво бих могъл да направя, ако планът ми не проработи. Чак сега осъзнавах, че в някакъв момент наистина бях повярвал, че Сам може да го направи. В мен не бе имало дори и най-малко съмнение, че е възможно да не успее, затова в момента емоцията, която тътнеше в гърдите ми, беше разочарование. Чувствах се предаден.

Не можех да се върна в празната къща. Тя не значеше нищо без хората в нея. Не можех да се върна и у дома в Ню Йорк, защото това място отдавна не беше мой дом. Бях човек, останал без родина. В някакъв момент, без да усетя, аз се бях превърнал в част от глутницата.

Примигнах и потрих очи. Насред сумрака в периферното ми зрение отново бяха започнали да проблясват илюзорни движения; измамни утешителни награди за уморения ми мозък, насред неподвижния пейзаж наоколо. Потрих очи за пореден път и положих глава върху волана.

Този път обаче движението беше истинско.

Това беше Сам, чиито жълти очи наблюдаваха напрегнато колата.

А зад него бяха вълците.

Шейсет и девета глава

Сам

Случващото се беше напълно нередно. Намирахме се на открито, бяхме скупчени заедно и стояхме твърде близо до това превозно средство. И инстинктите караха козината ми да настръхва. Лунната светлина грееше сред мъглата и светът изглеждаше изкуствено ярък. Някои от вълците започнаха да отстъпват назад към сенките на дърветата, но аз се затичах след тях и ги принудих да се върнат. В съзнанието ми проблясваха кратки образи: ние, край езерото, всички заедно. Аз и тя. Грейс.

Грейс. Ще открия вълците. Езерото.

Бях направил всичко това. А сега какво? Нямах отговор на този въпрос.

Грейс надуши моето безпокойство. Тя приближи нос до муцуната ми и се притисна към мен, но това не ме успокои.

Глутницата беше неспокойна. Наложи ми се да изтичам отново, за да върна няколко отлъчили се вълка обратно при езерото. Бялата вълчица — Шелби — ми се озъби, но не ме нападна. Вълците продължаваха да гледат към превозното средство; вътре имаше човек.

Сега какво, сега какво?

Неизвестността ме разкъсваше.

Сам.

Трепнах. Разпознавах тази дума.

Сам, чуваш ли ме?

Тогава в мислите ми изгря ясен образ. Вълците тичат надолу край пътя, пред нас беше свободата, а зад нас… зад нас идва някаква заплаха.

Наострих уши в опит да намеря посоката, от която бе дошла тази информация. Обърнах се отново към превозното средство и срещнах погледа на младия мъж вътре, който гледаше право към мен. Отново получих образ, този път дори по-ясен от предишния. Приближаваща опасност. Глутницата, тичаща край пътя. Взех този образ, направих го още по-ярък, след което го запратих към останалите вълци.

Грейс моментално извърна глава към мен от мястото, където изпълняваше своята задача: да попречи на някакъв вълк да се скрие обратно сред дърветата. Между двама ни имаше две дузини движещи се тела, но аз улових погледа й и го задържах за части от секундата.

Можех да усетя под лапите си някаква непозната вибрация. Нещо се приближаваше.

Грейс ми изпрати друг образ. Предложение. Как тичам начело на глутницата и я отвеждам по-далеч от това, което идва след нас. Как тя тича най-отзад, карайки вълците да ме следват.

Не можех да подложа на съмнение образа, изпращан ми от колата, защото той отново и отново беше придружаван от тази дума: Сам. Това караше всичко да изглежда истинско, въпреки че не можех да разбера съвсем ясно защо бе така.

Изпратих образ на глутницата. Не молба. Заповед: ние се движим. Те ме следват.

По всички правила заповедите трябваше да бъдат давани от Пол, черния вълк, а ако някой друг направеше опит за нещо подобно, трябваше да бъде наказан за неподчинение.

За момент нищо не се случи.

После всички се втурнахме напред почти едновременно. Сякаш бяхме на лов, с тази разлика, че преследвахме нещо, което беше твърде далеч, за да го видим.

Нямаше вълк, който да не ме послуша.

Седемдесета глава

Коул

Планът работеше.

В мига, в който започнах да следвам глутницата с фолксвагена обаче, вълците се разпръснаха и им трябваше много време, за да се групират отново. Вече беше почти призори; не можехме да губим ценно време, докато свикнат с колата, затова отбих край пътя и изскочих навън. Тичах след вълците и изпращах образи един след друг, толкова ясни, колкото можех. Имах усещането, че ставам все по-добър в тази задача, въпреки че се налагаше да бъда близо до тях. Не глупаво близо, разбира се; през повечето време се придържах към шосето, за да не се изгубя, а глутницата беше на десетина метра от мен. Опитвах се да не изоставам, за да мога да им указвам посоката. Не можех да повярвам, че преди съм проклинал това колко са бавни. Ако бяха по-съсредоточени, не бих могъл да поддържам тяхното темпо. Сега обаче аз тичах с вълците под избледняващата лунна светлина, чувствайки се отново като част от глутницата. Не бях сигурен какво ще стане, когато умората ме застигне. Точно в момента, подхранван от плисналия из вените ми адреналин, дори не можех да си представя, че подобен момент изобщо може да настъпи.