Завинаги

Отворих дневника и прегледах няколко страници. Там вътре открих едновременно нищо и всичко, което очаквах. Откровеност, но лишена от емоции. Суха хронология за живота на Коул през последния месец. Думите изскачаха пред очите ми.

Припадък. Втрисане. Умерен успех. Неконтролируемо треперене на ръцете за приблизително два часа. Трансформация за двайсет и седем минути. Силно гадене; да се опита на гладно?

Това, което исках от този дневник, бяха нещата, останали ненаписани. Не това, което ми трябваше, а онова, което исках. Прелистих няколко страници, за да видя дали записките му стават по-подробни, но нямаше нищо такова. Въпреки това открих това, което ми трябваше: Среща на паркинга на Ту Айлънд, после нагоре по шосе 169, после на север към Найф Лейк.

Щеше да ми отнеме известно време, за да открия точното място край Ту Айлънд, защото езерото беше огромно. Сега обаче поне знаех откъде да започна.

Шейсет и седма глава

Грейс

Сега, след всичкото това време, той най-после беше такъв, какъвто го помнех.

Когато ме откри, стоях на една поляна сред дървета с бяла кора. Моят зов към него беше привлякъл двама други членове на глутницата по времето, когато той се появи в далечината. Колкото повече се приближаваше, толкова по-неспокойна ставах; вече ми беше трудно да вия и вместо това ми се искаше да скимтя. Другите се опитаха да ме успокоят, но аз продължавах да им показвам изображения на очите му, опитвайки се да изразя… нещо неясно. Не можех да повярвам, че това наистина беше неговият глас, не и докато не видех очите му.

И тогава той вече бе пред мен задъхан, несигурен. Когато излезе на поляната, се поколеба, виждайки другите два вълка, застанали край мен. Те обаче явно разпознаха миризмата му, защото между нас премина вихрушка от образи как той си играе, как ловува, как тича заедно с глутницата.

Започнах да обикалям около него вирнала уши, възторжена и трепереща. Той ми изпрати образ, който беше толкова ярък и силен, че се заковах на място. В него се виждаха дърветата край нас с бялата им кора, прорязана от черни белези, падащи листа и двама човеци, стоящи сред тях.

Върнах му образ за това как бях дотичала тук, за да го открия, докато гласът му ме водеше все по-близо към него.

Той отново ми изпрати образа с човеците.

Не разбирах. Това предупреждение ли беше? Тези хора към нас ли идваха? Или пък беше спомен, нещо, което беше видял?

Образът се кривеше и променяше: момче и момиче с листа в ръцете. Картината беше пропита с желание, с копнеж. Момчето имаше очите на моя вълк.

Нещо вътре в мен се сви от болка.

Грейс.

Изскимтях тихичко.

Не разбирах, но вече бях изпълнена с агонията на загубата и празнотата.

Грейс.

Това беше звук, който не означаваше нищо. Който означаваше всичко. Моят вълк пристъпи внимателно към мен, в очакване да вдигна уши, преди да оближе брадичката и носа, ушите и муцуната ми. Чувствах се така, сякаш бях чакала появата му цял живот; тялото ми трепереше от копнеж. Не можех да спра да се притискам в него, да завирам носа си в бузата му, но в това нямаше нищо нередно, защото той беше не по-малко настоятелен в желанието си за близост. Привързаността изисква докосване и побутване.

Сега най-накрая той ми изпрати образ, който можех да разбера: ние двамата бяхме отметнали глави назад и пеехме заедно, призовавайки вълците от цялата гора. Образът беше зареден с усещането за спешност, за надвиснала опасност. И двете усещания ми бяха познати.

Той вдигна глава нагоре и започна да вие. Дълъг, пронизителен вой, тъжен и ясен. Заслушана в гласа му, осъзнах, че започвам да разбирам значението на думата Грейс, оставила своя отпечатък върху неговите образи. След миг отворих уста и започнах да вия на свой ред.

Обединените ни гласове бяха по-силни. Другите вълци се притиснаха към нас, душейки въздуха и скимтейки. После те също започнаха да вият.

Нямаше място в тези гори, където да не могат да ни чуят.

Шейсет и осма глава

Коул

Беше пет и петнайсет сутринта.

Бях толкова уморен, че дори не можех да си представя възможността да заспя. Това беше онази смазваща умора, която кара ръцете ти да треперят и да виждаш илюзорни проблясъци и движения с периферното си зрение.

Сам го нямаше.

Какъв странен свят беше този, в който бях дошъл, за да изгубя себе си, а наместо това бях изгубил всичко освен себе си. Не беше изключено да съм хвърлил малко повече коктейли „Молотов“ над оградата на Господ и да съм му скъсал нервите. Това наистина би било наказание, изтъкано от божествена ирония: да ме наблюдава как най-накрая съм разбрал какво означава наистина да ми пука за нещо, след което да разруши същото това нещо пред очите ми.