Завинаги

А там, далеч пред мен, край пътя тичаше човек. Домъкналите се над хоризонта първи слънчеви лъчи разтягаха сянката му, карайки я да изглежда стотици пъти по-висока от него, Коул Сейнт Клеър тичаше край вълците, заобикаляйки препятствията и понякога прескачайки някой трап. При скоковете той разперваше ръце, за да запази равновесие, смело и умерено, подобно на малко момче, убедено, че нищо не може да застане на пътя му. Имаше нещо толкова стъписващо огромно в гледката на Коул, тичаш заедно с вълците, че то накара последните ми думи към него да запищят в ушите ми. Усетих как топлината на срама ме облива сега, когато нищо друго не можеше да ме стопли.

Вече имах нова цел. Когато всичко това приключеше, щях да му кажа, че съжалявам.

Стори ми се, че нещо в колата ми започна да трака и вибрира. Притиснах ръка към контролното табло, а после към вратата, в опит да определя източника на вибрацията.

И тогава осъзнах, че въпросният източник изобщо не беше в джипа ми. Смъкнах прозореца от моята страна.

Откъм гората ясно се чукаше приближаващият се звук от режещи въздуха хеликоптерни перки.

Коул

Последвалите събития се случиха толкова бързо, че дори не можах да ги осмисля ясно. Чух бумтенето на хеликоптера, като звукът от перките бе два мъти по-бърз от туптенето на сърцето в ушите ми. Звукът беше бърз, по-бърз от нас, нисък и по-гръмък от експлозия. Сред бледата светлина машината беше черна на фона на небето; дори и за човешките ми очи тя изглеждаше като приближаващо се чудовище. В мен се надигна тревожно предчувствие. Ритъмът на перките съвпадаше напълно с този на една от старите ми песни и текстът и изскочи неканен в главата ми. Аз съм заменим.

Ефектът върху вълците беше мигновен. Звукът удари първо техните изострени сетива и те започнаха да се движат по-хаотично, блъскайки се един в друг и разпръсквайки се. После, когато хеликоптерът се приближи, те извърнаха глави към него, докато тичаха. Присвиха уши, подвиха опашки между задните си крака.

Ужас.

Нямаше никакво укритие. Хората в хеликоптера не ме бяха забелязали, и дори и да го бяха направили, не ми обърнаха внимание, Сам извърна глава към мен, наострил уши. Грейс беше наблизо и се опитваше да задържи паникьосаните вълци заедно. Продължавах да изпращам към тях образи на това как влизат в гората от другата страна на просеката, но дърветата изглеждаха твърде далеч, за да ги достигнат навреме.

Оглеждах вълците, хеликоптера, земята наоколо в опит да измисля нов план, нещо, което би могло да ги спаси в следващите двайсет секунди. Видях как Шелби изостана към задния край на колоната, където тичаше Бек. Тя започна да се върти около него, а той изщрака с челюсти. Шелби обаче беше неумолима, подобно на комар, който се връща отново и отново. В продължение на дълго време не беше успявала да предизвика никого в глутницата заради нещо и сега, когато беше объркан и разконцентриран, тя беше предприела своя ход. Двамата с Бек започнаха да изостават все повече и повече от останалите. Щеше ми се да се бих бил по-добре, когато я бях срещнал в гората преди. Щеше ми се да я бих убил.

Сам някак усети, че Бек изостава, така че той също забави ход, оставяйки Грейс да води. Погледът му беше насочен към Бек. Звукът на хеликоптерите перки беше толкова силен и всепоглъщащ, че се почувствах така, все едно никога повече нямаше да чуя нищо друго. Спрях да тичам.

Това беше и моментът, когато нещата започнаха да се случват твърде бързо. Сам изръмжа срещу Шелби и тя моментално изостави Бек, сякаш никога не беше имала намерение да го напада. За миг си помислих, че авторитетът на Сам си е казал думата.

Тогава тя се хвърли към него.

Мисля, че изпратих предупреждение. Би трябвало да съм изпратил предупреждение.

Във всеки случай бях закъснял, дори и някой от тях изобщо да ме беше слушал.

Пръстта изригна край тях при първия откос и преди да разбера какво става. Бек се строполи. Той успя да се изправи отново на крака, хапейки раната на гърба си, после падна отново. Последва нов изстрел, който едва чух заради шума от хеликоптера, и този път той остана да лежи. Тялото му бе истинска развалина, разкъсано на парчета.

Не можех дори да го осмисля. Бек. Той трепереше, хапеше въздуха с челюсти и дращеше в пръстта, неспособен да се изправи.

Не се трансформираше. Умираше. Тялото му беше прекалено наранено, за да може да се излекува.

Не можех да гледам.

Не можех да извърна поглед.

Сам рязко спря на място и видях как от него се изтръгна скимтене, което не можех да чуя оттук. И двамата стояхме като вкаменени. Бек не можеше да умре. Той беше гигант.

Той беше мъртъв.

Възползвайки се от разсейването на Сам, Шелби отново се нахвърли върху него и го повали на земята. Двамата се затъркаляха и после се изправиха, покрити с кал. Опитах да изпратя образи на Сам, с които му казвах да я изтръска от себе си и да продължи да бяга, но той не ме слушаше, дали защото не можеше да види нищо освен трупа на Бек, или пък защото беше изцяло съсредоточен върху Шелби.

Трябваше да я убия онзи път.