Завинаги

Така и не бях осъзнала колко силно ми се налагаше да говоря, за да надвикам музиката, докато паузата между две песни не ми даде възможност да понижа тон:

— То вече си е мое — казах, повтаряйки думите му от онзи ден в книжарницата. — От друга страна, мога да ти помогна да влезеш в клиниката на майка ми.

— Ти си истински mensch16 — възкликна той.

— Нямам представа какво означава това.

— Аз също. Чух Сам да използва думата онзи ден и ми хареса как звучи.

Това изказване май обобщаваше всичко, което ви трябва да знаете относно Коул. Той виждаше нещо, което не разбираше напълно, харесваше го, след което си го присвояваше.

— Купих ти и още нещичко — казах, докато бърках в малката си чантичка.

Подадох му мъничко моделче на „Мустанг“, черно и лъскаво.

Коул взе автомобилчето и го задържа в дланта си. За миг остана съвършено неподвижен: до този момент така и не бях осъзнала, че се беше движил през цялото време. После тръсна глава и се ухили:

— Обзалагам се, че вдига повече от моя истински „Мустанг“.

Плъзна автомобилчето по ръба на плота, докато имитираше с уста бавно усилващ се звук от двигател. В края на плота вдигна ръка и мъничкият „Мустанг“ се понесе в небето.

— Искам обаче да си наясно, че няма да ти дам да го караш — каза ми той.

— И без това не бих изглеждала добре в черна кола.

Коул внезапно протегна ръка и ме хвана за китката. Очите ми се разшириха.

— Ти би изглеждала добре във всичко. Имаш съвършена кожа, Изабел Кълпепър.

Започна да танцува. И просто ей така, понеже той танцуваше, установих, че аз също танцувам. Този Коул беше дори по-убедителен от предишния. Усмивката му се бе превърнала във физически обект, в нещо реално, което се уви около мен и ме притегли към него. Обичам да танцувам, но винаги съм наясно какво точно прави тялото ми. Тогава, когато музиката бушуваше наоколо, а Коул танцуваше с мен, всичко освен музиката стана невидимо. Самата аз бях невидима. Бедрата ми бяха бумтящият бас. Ръцете ми, докосващи Коул, бяха извивките на синтезатора. Тялото ми беше просто тежкият пулсиращ ритъм на песента.

Мислите ми бяха проблясъци между отделните тактове.

такт:

ръката ми, притисната към стомаха на Коул

такт:

докосването на бедрата ни

такт:

смехът на Коул такт:

двамата бяхме едно цяло

Бях наясно, че Коул е добър в танците, защото в крайна сметка музиката беше призванието му, но това не правеше танца ни по-малко изумителен. Освен това той не се опитваше да бъде изумителен сам по себе си — всяко движение на тялото му имаше за цел да се движим заедно. Нямаше прояви на его, единствено музиката и телата ни.

Когато песента свърши, Коул отстъпи назад, останал без дъх и с полуусмивка на лицето. Не можех да разбера как беше способен да спре. Самата аз исках да танцувам, докато вече не мога да стоя на краката си. Исках телата ни да се притискат едно в друго, чак докато стане невъзможно да бъдат разделени.

— Досегът с теб води до пристрастяване — промълвих.

— Би трябвало да го знаеш.

Четирийсет и трета глава

Сам

Грейс се чувстваше по-стабилна в човешкото си тяло, така че прекарахме деня навън. Тя се смъкна надолу на седалката си в колата, докато аз влязох в „Долар Парейд“, за да й купя малко чорапи и тениски, а после отидох до магазина за хранителни стоки и взех нещата от списъка, който ми беше подготвила. Наслаждавах се на измамното усещане за делничност и рутина. То обаче се помрачаваше от факта, че Грейс трябваше да се крие в колата, защото официално се водеше изчезнала, самият аз все още бях свързан с Пограничната гора и нейната глутница, а двамата бяхме пленници в къщата на Бек, очакващи присъдите ни да бъдат произнесени.

Занесохме покупките у дома, а аз сгънах от списъка на Грейс хартиено жеравче, което окачих на тавана в спалнята си при останалите. То се опита да полети към прозореца, понесено от въздушното течение, но когато, без да искам, го чукнах с рамо, връвчицата му се оплете с тази на съседното жеравче.

— Искам да видя Рейчъл — заяви Грейс.

— Добре — отвърнах. Вече държах ключовете си в ръка.

Паркирахме колата край гимназията малко преди последния звънец и го зачакахме в мълчание да възвести края на учебния ден. В мига, когато това стана, Грейс се смъкна надолу на задната седалка, за да не може никой да я забележи отвън.

Имаше нещо странно и ужасяващо в това да седим край старата й гимназия и да наблюдаваме как учениците започват да се събират на групички в очакване на автобусите. Движеха се по двама или по трима. Всичко наоколо беше в ярки цветове: шарените раници, висящи от раменете им, пъстрите им тениски, носещи мотото на някой отбор, свежите зелени листа на дърветата край паркинга. Разговорите на учениците бяха безмълвни заради вдигнатите прозорци на колата ми и си помислих, че ако бъдат лишени от гласовете си, тези хора биха могли да комуникират изцяло чрез езика на тялото. Имаше толкова много ръкомахания, сбутвания, отметнати назад заради бурен смях глави. Те нямаше да имат нужда от думи, ако прегърнеха мълчанието и се научеха да говорят без тях.