Завинаги

Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание:

— … След всичко, което сме говорили с нея и въпреки това… не, кому е нужно да вложи малко мисъл в цялата работа? Не и на нея. Тя…

— Рейчъл — прекъснах я рязко. — Грейс не е бременна.

Тя ме стрелна с поглед. Помислих си, че и двамата започвахме леко да се изтощаваме от този разговор.

— Хубаво. Какво е тогава?

— Ами… ще ти бъде малко трудно да повярваш. Всъщност не знам как точно да ти го кажа. Може би ще е по-добре, ако го чуеш от Грейс.

— Сам, нали знаеш, че имаме часове по сексуална култура?

Изстрелях на един дъх:

— Рейчъл, не. Не става дума за това. Грейс ме накара да ти кажа „Яките гръдни мускули на Питъри“. Нямам представа какво означава това, но тя ми каза, че така ще се увериш, че съобщението е от нея.

Можех да видя как думите започнаха да си проправят път през мозъка й, докато обмисляше смисъла им и това дали има начин да съм ги изтръгнал от Грейс по някакъв подъл начин.

— Тогава защо не ми казва всичко това лично? — попита тя предпазливо.

— Защото не искаш да влезеш в колата! Тя не може да излезе навън, затова излязох аз. Грейс се води изчезнала, нали се сещаш? Ако просто беше дошла при колата, когато те повиках, тя щеше да ти помаха от задната седалка.

Когато видях, че все още се колебае, потрих лицето си с ръце.

— Виж, Рейчъл, просто отиди там и надникни вътре. Аз ще остана тук. Така няма да имам възможност да те ударя по главата с бутилка от бира и да те напъхам в багажника. Това по-добре ли ти звучи?

— Може би ако се отдалечиш още малко… Съжалявам, Сам, но гледам телевизия и знам как стават тези неща.

Притиснах пръсти към основата на носа си.

— Виж. Обади се на мобилния ми телефон. Той е в колата. Грейс също е в колата. Тя ще го вдигне и ти ще можеш да разговаряш лично с нея, без да ти се налага да се приближаваш.

Рейчъл измъкна телефон от страничния джоб на раницата си:

— Кажи ми номера си.

Изрецитирах го и тя го набра.

— Звъни — осведоми ме тя.

Посочих към фолксвагена. Рингтонът ми едва се чуваше през затворената врата.

— Никой не вдига — заяви Рейчъл с обвинителен тон. Още докато го казваше, прозорецът от страната на шофьора се смъкна и Грейс надникна навън.

— Ох, за бога! — прошепна тя достатъчно силно, за да може Рейчъл да я чуе. — Изглеждате ужасно подозрително, като просто си седите там. Планирате ли да влезете вътре или какво?

Рейчъл се ококори.

Хванах главата си с ръце.

— Сега вярваш ли ми?

— Ще ми обясниш ли защо е минала в нелегалност? — попита Рейчъл.

Махнах с ръка към Грейс.

— Мисля, че ще прозвучи по-добре, ако тя ти го каже.

Четирийсет и четвърта глава

Грейс

Според мен очевидният факт, че бях тук, би следвало да убеди Рейчъл. Фактът, че съм жива и дишам, ми се виждаше като доста сериозно доказателство за невинността на Сам, но тя все още не беше убедена. Бяха му нужни няколко минути, за да я придума да влезе в колата, дори и след като беше видяла, че съм вътре.

— Не съм сигурна, че искам да го направя, въпреки че Грейс е с теб — заяви Рейчъл, гледайки със съмнение отворената задна врата на фолксвагена. — Може да си я тъпкал с халюциногенни гъби в мазето, а сега да направиш същото и с мен.

Сам погледна към училището и светлите му очи се присвиха срещу слънчевата светлина. Най-вероятно си мислеше същото, което си мислех и аз: общо взето всички в Мърси Фолс го смятаха за престъпник и ако някой го видеше да стои в края на паркинга заедно с някакво видимо притеснено момиче, нещата можеха да станат много неприятни.

— Не съм много сигурен как да отвърна на това обвинение — каза той.

— Рейчъл, не съм дрогирана — обадих се аз. — Просто влез в колата.

Рейчъл ми се намръщи, след което отново погледна към Сам:

— Няма да го направя, докато не ми кажеш защо се криеш.

— Това е дълга история.

Тя кръстоса ръце.

— Преразкажи я накратко.

— Това е нещо, което наистина, ама наистина трябва да ти обясня подробно.

Рейчъл не се помръдна.

— Накратко.

Въздъхнах:

— Рейчъл аз се превръщам във вълк. Моля те, не откачай.

Тя зачака с явната надежда да добавя нещо, в което има смисъл. Аз обаче не можех да направя нещо такова. Не и когато от мен се очакваше да преразкажа накратко.

— И защо трябва да откачам? — повдигна вежди Рейчъл. — Само защото си луда и говориш шантави неща? Ама разбира се, че се превръщаш във вълк. Аз пък се превръщам в зебра. Виж ми райетата, останаха ми след последното преобразяваме.

Сам заговори кротко:

— Рейчъл, обещавам ти, че всичко ще придобие повече смисъл, когато ти бъде обяснено. Ако дадеш шанс на Грейс да го направи на някое уединено място. Нещата ще си останат странни, но поне ще спрат да ти се струват като бълнувания на луд човек.

Рейчъл го погледна ужасено, след което извърна очи към мен.

— Съжалявам Грейс, обаче идеята да му позволя да ме откара до леговището си не ми звучи като най-добрата на света.

Тя протегна ръка към Сам, а той я изгледа така, все едно към него беше насочено оръжие. Рейчъл размърда пръсти.

— Аз ще карам.

— Ще караш… до къщата ми? — попита Сам.

Рейчъл кимна.