Завинаги

Коул вече беше изчезнал в малката лаборатория на майка ми и аз бавно го последвах. Днес се бях скатала от училище, за да занеса нещата на Коул, но това не значеше, че си бях почивала — на практика бях изкарала целия ден на крак. Помогнах на Коул да заложи сложния си наглед капан, като се стараех да не падна в ямата, от която ми каза, че са извадили Грейс. После дойдох дотук, изчаках клиниката да затвори и излъгах родителите си, че ще има заседание на училищния съвет, на което трябва да присъствам. Смятах, че вече ми беше време за малко почивка. Да не говорим, че не бяхме яли почти нищо, а това ме изпълваше със смътното усещане, че се превръщам в нещо като мъченик на върколашката кауза. Отворих малкия хладилник под бюрото на рецепцията и извадих оттам две бутилки с плодов сок. Сокът беше по-добре от нищо.

В лабораторията Коул вече се бе настанил на стола и стоеше приведен над масата с микроскопа. Беше вдигнал едната си ръка във въздуха и сочеше към тавана. Трябваха ми няколко секунди, за да схвана, че е убол пръста си и в момента стои така, за да забави кървенето.

— Искаш ли някакъв лейкопласт, или ти е приятно да се правиш на Статуята на свободата? — попитах. Сложих сока на масата до него, но после размислих, отвинтих капачката и поднесох бутилката към устата му, за да може да си пийне. Той размаха окървавения си пръст в благодарствен жест.

— Не успях да открия превързочните материали — осведоми ме. — В смисъл че изобщо не съм ги търсил. Това метанол ли е? Я виж ти, наистина е метанол.

Намерих лейкопласта и придърпах друг стол до неговия. Не е като да ми трябваше много дърпане, защото лабораторията всъщност беше малък склад с рафтове и чекмеджета, пълни с мостри от лекарства, медицински шпатули, кутии с памук, бутилки със спирт и кислородна вода. Имаше още устройства за анализ на кръвта и урината, както и микроскоп, така че определено не оставаше много място за два стола и двама души на тях.

Коул беше капнал от кръвта си върху носещото стъкло на микроскопа и в момента я наблюдаваше през окуляра.

— Какво точно търсиш? — попитах.

Не ми отговори; беше смръщил вежди и изражението му беше толкова съсредоточено, че се съмнявах изобщо да ме е чул. Харесваше ми да го виждам такъв — без обичайната поза, сериозен и целеустремен… Това пред мен беше истинският Коул. Той не се съпротивлява, когато хванах ръката му и попих кръвта.

— Боже — възкликнах, — какво си използвал, за да се разпориш така? Нож за масло?

Сложих лепенката и пуснах ръката му. Той моментално я използва, за да нагласи микроскопа.

Стори ми се, че тишината продължи цяла вечност, макар най-вероятно да беше минала само минута. Коул се отдръпна от микроскопа, без да ме поглежда. Разсмя се кратко и невярващо, пристиснал пръстите си пред себе си. После потри устни с ръка.

— Господи — промълви той, след което се разсмя отново.

— Какво има? — попитах раздразнено.

— Ами просто… погледни — избута стола си назад, хвана моя и просто ме притегли до мястото, където беше седял. — Какво виждаш?

Бях сигурна, че няма да видя абсолютно нищо, след като не знам какво търся, но въпреки това реших да му угодя. Приведох се над микроскопа, надникнах в окуляра… и установих, че Коул е бил прав. Видях веднага това, което беше видял и той. Имаше дузини червени кръвни телца, безцветни и обикновени. Имаше и две червени точици.

Отдръпнах се назад:

— Какво е това?

— Това е върколак — ухили се той, докато се люлееше напред-назад в стола си. — Знаех си. Знаех си!

— Какво си знаел?

— Или съм болен от малария, или вълкът в мен изглежда по този начин и се мотае щастливо из клетките ми. Знаех си, че се проявява като малария. Знаех си. Господи!

Той се изправи, защото беше прекалено превъзбуден, за да стои на едно място.

— Страхотно, генийче — казах. — С какво ще помогне това на вълците? Може ли да се излекува — като маларията?

Коул се беше загледал в една диаграма на стената, показваща етапите от развитието на човешкия ембрион. Тя беше издържана в крещящо ярки цветове, каквито никой не би използвал за нещо подобно след шейсетте. Той махна с ръка.

— Маларията не може да бъде излекувана.

— Не ставай глупав. Хората, болни от малария, подлежат на лечение.

— Не е така.

Коул проследи с показалец очертанията на един от ембрионите.

— Не лекуват самата болест. Просто спират развитието й, така че да не те убие.

— Значи искаш да ми кажеш, че няма лечение. Но поне има начин да я спрем, преди да… Нали вече успя да спасиш живота на Грейс? Всъщност изобщо не разбирам какво точно е голямото откритие, на което се зарадва толкова.

— Сам. Сам е голямото откритие. Сега просто потвърдих този факт. Трябва да поработя още. Имам нужда от хартия — заяви Коул, обръщайки се към мен. — Имам нужда от…