Завинаги

— Искам той да ме види — каза тя. Беше седнала върху леглото ми и подреждаше чорапи по чифтове, докато аз пробвах различни начини за сгъване на хавлиени кърпи. — Ако се увери, че съм жива, може да сложи край на разследването за изчезването ми.

Несигурността беше заседнала в стомаха ми, подобно на тежка и мъчно смилаема буца. Възможните последици от това можеха бързо да прераснат в нещо напълно неконтролируемо.

— Той ще ти каже да се върнеш при родителите си.

— Ами значи ще отида да ги видя — съгласи се тя, след което хвърли един чорап с дупка в края на леглото. — Първо ще отидем до полуострова, а после при тях.

— Грейс… — започнах, но не бях сигурен какво точно искам да я попитам.

— Те никога не са си у дома — заяви тя безразсъдно. — Ако пък са си вкъщи, ще поговоря с тях. Рано или късно ще трябва да говоря с тях. Не ме гледай така, Сам. Уморих се от тази… несигурност. Не мога просто да стоя и да чакам момента, в който секирата ще се стовари. Не искам хората да те подозират във… във… в каквото там смятат, че си направил. В това, че си ме отвлякъл. Че си ме убил. Разни гадости от сорта. Напоследък нямам възможността да разреша много проблеми, но мога да разреша този. Иначе няма как да им избия подобни идеи от главите.

— Но родителите ти…

Грейс събра пред себе си огромна купчина от чорапи без съответните им от чифта. Запитах се дали през цялото това време не бях ходил с различни чорапи, без дори да разбера.

— Те разполагат едва с няколко месеца преди да навърша осемнайсет, Сам, а след това вече няма да имат думата относно решенията ми. Могат да изберат грешния път и да ме изгубят завинаги в мига, когато дойде рожденият ми ден, или да проявят благоразумие, за да може някой ден да оправя взаимоотношенията си с тях. Евентуално. Вярно ли е, че татко те е ударил с юмрук? Коул ми каза, че те е ударил.

Тя прочете отговора в изражението ми.

— Ясно — въздъхна, с което за първи път показа, че темата е болезнена за нея. — Ето ти още една причина да нямам проблеми в провеждането на този разговор с тях.

— Мразя конфликтите — промърморих. Това най-вероятно беше най-ненужното нещо, което някога бях казвал.

— Просто не мога да разбера — каза Грейс — как някой, който сякаш никога не носи чорапи, може да притежава толкова много чифтове, от които вторият липсва.

И двамата погледнахме към босите ми ходила. Тя протегна ръка, сякаш можеше да докосне пръстите на крака ми от мястото, където седеше. Аз хванах китката й и я целунах по дланта. Ухаеше на масло, брашно и дом.

— Добре — съгласих се. — Ще го направим по твоя начин. Първо Кьониг, после родителите ти.

— Винаги е по-добре, когато имаш план — усмихна се тя.

Не знаех дали това беше вярно, но поне ми се струваше вярно.

Четирийсет и седма глава

Изабел

Не бях забравил за молбата на Грейс да разуча как стоят нещата с лятното училище, но ми отне известно време, докато измисля как да задам въпроса. Ако се престорех, че става дума за мен, колкото по-конкретни неща започнех да питам, толкова повече подозрения щях да събудя. В крайна сметка открих решението съвсем случайно. Докато изпразвах раницата си, намерих вътре една стара бележка от госпожа Маккей, любимата ми учителка от миналата година. Въпросната датираше от „проблемния ми период“ ако трябва да цитирам майка ми, и в нея госпожа Маккей беше написала, че с радост би ми помогнала, ако й позволя да го стори. Това ми напомни, че тя беше добра в отговарянето на въпроси, без да задава такива на свой ред.

За съжаление май всички мислеха по този начин, защото след последния час при госпожа Маккей винаги се заформяше опашка. Тя си нямаше кабинет и стоеше в класната стая по английски, така че някой външен наблюдател би решил, че петима ученици чакат отпред, нетърпеливи да научат нещо повече за Чосър17.

Вратата се отвори и затвори, когато Хейли Олсън излезе от класната стая, а следващото момиче на опашката влезе вътре. Придвижих се крачка напред и се облегнах на стената. Надявах, се, че Грейс осъзнава колко много правя за нея. По това време вече бих могла да си бъда вкъщи и да се занимавам с абсолютно нищо. Като например да си фантазирам. Качеството на фантазиите ми се беше подобрило значително в последно време.

Чух стъпки зад себе си, последвани от звук, който без съмнение беше издаден от стоварена на земята раница. Погледнах през рамо.

Рейчъл.

Изглеждаше като карикатура на тийнейджърка. Имаше нещо невероятно самонадеяно в начина, по който се издокарваше с всичките тези райета, шантави роклички и плитки. Цялото й излъчване крещеше шантава, забавна, глупава, наивна. Аз обаче знаех много добре, че имаше невинност, но имаше и престорена невинност. Нямах нищо против нито едно от двете, но обичах да съм наясно с какво си имам работа. Рейчъл знаеше дяволски добре как точно би искала хората да гледат на нея и им даваше точно това. Така че определено не беше идиотка.

Тя видя, че я гледам, но се престори, че не го е забелязала. Във всеки случай появата й ми се струваше доста съмнителна.