Завинаги

— Странно е да те видя тук — казах.

Гримасата й се появи и изчезна със скоростта на филмов кадър; твърде бързо, за да бъде възприета ясно от човешкото око.

— Странно — повтори тя.

Приведох се към нея и сниших глас:

— Не си тук, за да говориш за Грейс, нали?

Очите й се разшириха:

— Вече разговарях с педагогическия съветник, но това не е твоя работа.

Добра беше.

— Точно така. Сигурна съм, че си го направила. Значи не планираш да признаеш пред госпожа Маккей нещо за нея или за вълците? Защото това би било толкова изумително глупаво, че направо не знам откъде да започна.

Лицето на Рейчъл внезапно се проясни:

— Ти знаеш.

Просто я стрелнах с поглед.

— Значи наистина е вярно — тя потърка рамото си с ръка и заби поглед в земята.

— Виждала съм го с очите си.

Рейчъл въздъхна:

— Кой друг знае?

— Никой. И нещата ще си останат така, нали?

Вратата се отвори и затвори. Ученикът пред мен влезе; аз бях следващата. Рейчъл изсумтя:

— Виж, не съм си чела нещата по английски. Затова съм тук. Няма нищо общо с Грейс. Я почакай. Да разбирам ли, че ти си тук заради нея?

Не бях сигурна как точно беше успяла да стигне до този извод, но това не променяше факта, че беше права. За части от секундата обмислих идеята да кажа на Рейчъл как Грейс ме е помолила да проуча въпроса с лятното училище, най-вече защото исках да й натрия носа с това, че приятелката й се беше доверила първо на мен, но не виждах каква полза бих могла да извлека от нещо подобно.

— Просто искам да разбера как стоят нещата с формирането на оценките — заявих.

Помежду ни увисна неловкото мълчание, появяващо се между хора, които имат общ приятел и това е, общо взето, всичко, което ги свързва. Някакви ученици минаха в другата половина от коридора, като се смееха гръмко и издаваха странни звуци, защото бяха момчета, а повечето момчета в гимназията правеха именно това. Училището продължаваше да смърди на буритос. Продължавах да обмислям начина, по който щях да представя въпросите си на госпожа Маккей.

Рейчъл се облегна на стената и се загледа в шкафчетата от другата страна на коридора, след което промърмори:

— Това те кара да погледнеш на нещата с нови очи, нали? Изведнъж светът започва да ти се струва по-голям.

Наивността на въпроса й, незнайно защо, ме раздразни:

— Това е просто един различен начин да пукнеш.

Рейчъл се обърна към мен, но не срещна погледа ми:

— Харесва ти да го раздаваш кучка, а? Предполагам си наясно, че това ще минава само докато си млада и секси. После всичко, което ще ти остане, е възможността да се превърнеш в кисела учителка по история.

Присвих очи:

— Същото важи и за шантавите момичета.

Рейчъл ме дари с най-широката си и най-невинна усмивка до този момент:

— Искаш да ми кажеш, че според теб съм секси?

Добре де, не беше толкова неприятна. Не бих й направила удоволствието да се усмихна в отговор, но почувствах как очите ми ме издадоха. Вратата се отвори. Двете се спогледахме. Предполагах, че що се отнася до съюзници, Грейс можеше да направи и по-лош избор.

Докато влизах, за да се срещна с госпожа Маккей, си помислих, че Рейчъл всъщност беше права. Светът наистина започваше да ми се струва все по-голям с всеки изминал ден.

Четирийсет и осма глава

Коул

Нов ден, нова вечер. Двамата със Сам бяхме в „Куикмарт“, на няколко мили от къщата, а небето беше черно като ада. Големият супермаркет на Мърси Фолс беше на още около миля; целта на този смесен магазин беше да спасява хората в моменти от сорта на ох-мамка-му-забравих-да-купя-мляко. Което беше и нашата причина да се намираме в „Куикмарт“. Или поне причината Сам да бъде тук. Отчасти защото наистина нямахме мляко и отчасти понеже, както вече бях започнал да разбирам, той не можеше да заспи, ако някой не му кажеше да го направи. Принципно тази задача се падаше на Грейс, но Изабел се беше обадила, за да ни информира какъв ще бъде точният модел на хеликоптера за лова, и всички бяхме малко изнервени. Грейс и Сам бяха влезли в някакъв безмълвен спор, който включваше единствено размяна на погледи, и в крайна сметка тя беше спечелила, защото започна да прави кифли, а Сам се сви на дивана с китарата си. Ако някой ден Сам и Грейс имаха деца, те със сигурност щяха да развият непоносимост към глутена18 просто като форма на самозащита.

За кифлите ни трябваше мляко.

И така, Сам беше тук за мляко, защото магазинът за хранителни стоки затваряше в девет. Аз, от друга страна, бях в „Куикмарт“, защото ако бях прекарал още една секунда в къщата на Бек, щях да счупя нещо. Откривах по нещо ново във вълчата наука всеки ден, но датата за лова почти беше дошла. След няколко дни от експериментите ми щеше да има толкова полза, колкото и от медицински изследвания на птицата додо19.

Което ни беше довело насред „Куикмарт“ в единайсет часа вечерта. В магазина посочих на Сам към рафта с презервативите, а той ме дари с напълно лишен от веселие поглед. Или беше използвал твърде малко, или твърде много, за да схване майтапа.