Завинаги

Коул се отдръпна още по-назад и когато майка ми отстъпи, за да ни види, двамата се бяхме сгушили като опосуми зад боклукчийска кофа. Забелязах как очите й шарят, докато прави бърза проверка на ситуацията: и двамата бяхме напълно облечени, нямаше нищо счупено, не си бяхме инжектирали нищо. Тя погледна към Коул, който й се усмихна лениво в отговор.

— Ти… ти си онзи от… — започна майка ми и присви очи. Очаквах, че ще произнесе НАРКОТИКА, въпреки че изобщо не можех да си я представя като тяхна фенка. Тя обаче каза: — Ти си момчето от стълбите! В къщата. Онзи голият. Изабел, когато ти казах, че не искам да правиш подобни неща в дома ни, нямах предвид да ги правиш в клиниката. Защо изобщо сте се напъхали под тази маса? Всъщност не искам да знам. Просто не искам.

Наистина нямах какво да й кажа.

Тя потърка едната си вежда с ръката, в която държеше наскоро разпечатан формуляр:

— Божичко, къде ти е колата?

— От другата страна на улицата — отвърнах.

— Ама естествено, че е там — поклати глава тя. — Няма да кажа на баща ти, че съм те видяла тук, Изабел. Просто те моля да не…

Така и не успя да формулира нещото, което не биваше да правя. Вместо това изхвърли наполовина изпитата ми бутилка със сок в кошчето до вратата, след което отново изгаси лампата. Чух я как се отдалечава по коридора, а после входната врата се отвори и затвори. Бравата изщрака.

Коул беше невидим в мрака, но все още можех да почувствам тялото му до моето. Понякога не беше нужно да виждаш нещо, за да знаеш, че е там.

Усетих някакво гъделичкане; трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че той плъзга своя мъничък „Мустанг“ нагоре по ръката ми. Смееше се приглушено и заразително, все едно още имаше някаква причина да пазим тишина. Обърна количката, когато стигна до рамото, след което отново я прокара надолу по ръката ми. Малките колелца буксуваха върху кожата ми, докато той се смееше.

Помислих си, че този смях беше най-искреното нещо, което някога бях чувала от Коул Сейнт Клеър.

Четирийсет и шеста глава

Сам

Така и не осъзнавах до каква степен бях свикнал с безпорядъка, докато редът не започна да се възвръща. Сега, когато Грейс беше в къщата, а научните изследвалия на Коул станаха по-фокусирани, животът ни започна да се връща в руслото на нормалното. Оправих дневния си режим. Кухнята отново се превърна в място за хранене, а кутиите с лекарства и листчетата със записки върху плота бавно бяха изместени от кутии със зърнени закуски и чаши за кафе. За последните три дни Грейс се беше трансформирала само веднъж, а дори и тогава остана във вълчата си форма само за няколко часа и се върна трепереща в леглото след престоя си в банята. Дните ми се струваха по-кратки сега, когато вечер успявах да заспя навреме. Ходех на работа и продавах книги на шушукащите зад гърба ми клиенти, а после се връщах вкъщи, чувствайки се като осъден човек, на когото са дадени няколко дни отсрочка. Коул прекарваше дните си в опити да улови някой вълк и всяка вечер заспиваше в различна спалня. Сутрин виждах как Грейс слага купички със старо мюсли за двойката миещи мечки, а вечер я заварвах как рови из сайтовете на различни колежи или си чати с Рейчъл. Всички преследвахме нещо невъзможно, което постоянно ни се изплъзваше.

През повечето вечери ловът на вълците беше основна тема в новините.

Аз обаче бях… е, не точно щастлив, но някак спокоен. Знаех, че в действителност това не е моят живот: това беше живот, взет назаем. Нещо временно, с което трябваше да се примиря, докато подредя нещата за себе си. Началната дата на лова ми се струваше далечна и неправдоподобна, но ми бе невъзможно да я забравя. Това, че не можех да измисля какво да направя, не означаваше, че не трябва да бъде направено нещо.

В сряда се обадих на Кьониг и го попитах дали би могъл да ми обясни как се стига до полуострова, за да проуча потенциала му. Казах точно това — „да проуча потенциала му“. Кьониг винаги ми въздействаше по този начин.

— Мисля — каза той, подчертавайки думата по такъв начин, че очевидно имаше предвид знам, — че ще бъде по-добре, ако аз те закарам до там. Не ми се ще да попаднеш на някой друг полуостров. Мога да те взема в събота.

Двамата затворихме, преди да схвана, че всъщност той беше направил опит да се пошегува, и ми стана малко кофти, задето не се бях засмял.

В четвъртък ми се обадиха от местния вестник с въпроса дали имам да кажа нещо по въпроса с изчезването на Грейс Брисбейн.

Нямах нищо за казване. Или по-точно — това, което исках да кажа, бях споделил с китарата си и то звучеше по следния начин:

Не можете да загубите момиче,

което сте загърбили преди години.

Спрете да търсите,

спрете да търсите.

Песента ми обаче все още не беше готова, за да я изпълня пред публика, така че просто затворих телефона, без да кажа нищо.

В петък Грейс ми каза, че ще дойде с мен и Кьониг до полуострова.