Завинаги

Той млъкна. Обзелата го превъзбуда бе започнала да го напуска. Струваше ми се разочароващо да дойдем до тук, за да получим някакво половинчато научно откровение, което дори не можех да схвана напълно. Да не говорим, че това да бъда в клиниката след смрачаване, ми напомняше за вечерта, когато двете с Грейс бяхме докарали Джак тук. Изваждаше на преден план всичките ни провали и загуби и ме изпълваше с желанието да се свия на кълбо в леглото си у дома.

— Имаш нужда от храна — предположих. — И от сън. От това имаш нужда. Хайде да се махаме от тук.

Коул ми се намръщи, все едно току-що му бях предложила гумени патенца и уроци по йога.

Изправих се, за да застана лице в лице с него.

— Виж, за разлика от вас, които си имате вихрещи се из телата ви вълчи инфекции, утре аз трябва да ходя на училище. Особено след като днес не отидох.

— Защо си ядосана?

— Не съм ядосана. Уморена съм. Предполагам, че просто искам да се прибера вкъщи.

Честно казано, обаче, идеята за прибиране у дома също не ми се струваше особено блестяща.

— Ядосана си — настоя той. — Почти успях, Изабел. Почти успях да се добера до нещо. Мисля… мисля, че съм наистина близо. Трябва да поговоря със Сам. Ако, разбира се, успея да го накарам да говори с мен.

Тогава видях, че срещу мен седи просто един уморен, добре изглеждащ тип. Не рок идол с десетки хиляди фенове, който се чуди къде точно е попаднал, нито пък гений, чийто мозък е толкова голям, че се бунтува срещу това да бъде използвам и се опитва да измисли начин да се самонарани.

Когато го виждах такъв, се чувствах така, сякаш искам нещо от него или от някого другиго, а това най-вероятно означаваше, че той също иска нещо от мен или от някоя друга, но това откровение бе същото като взирането в двете точици насред кръвната проба. Да знаеш, че то означава нещо за някого, не е същото като да означава нещо за теб.

Точно тогава чух познатия звук — изщракването на ключалката в другия край на коридора. Някой беше дошъл.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — просъсках. Имах две секунди, за да измисля някакъв план. — Вземи си нещата и се скрий под масата!

Коул грабна носещото стъкло от микроскопа с кръвната си проба, бутилката със сок и опаковката от лейкопласта, а аз изчаках, за да се уверя, че е добре скрит под масата, преди да изгася лампата в лабораторията и да се мушна отдолу при него.

Вратата в края на коридора се отвори с бавна серия от изщраквания, след което шумно се затръшна. Чух как майка ми въздъхна с драматично раздразнение, достатъчно силно, за да я чуя чак в лабораторията. Надявах се да е раздразнена, защото си е помислила, че някой е забравил осветлението включено.

Единственото, което виждах от Коул, бяха проблясващите му в мрака очи, отразили светлината на лампите в коридора. Под масата нямаше много място и бяхме притиснати един в друг толкова плътно, че бе невъзможно да се определи чий дъх на кого принадлежи. И двамата стояхме в пълна тишина, заслушани в стъпките на майка ми. Чувах потракването на токчетата й, докато влизаше в една от първите стаи — най-вероятно се мотаеше около рецепцията. Тя остана там няколко минути, размествайки някакви неща. Коул мръдна леко единия си крак, защото ботушът ми се забиваше в глезена му. Чух как нещо изщрака в рамото му, когато се раздвижи. Той облегна едната си ръка на стената зад мен. Моята собствена ръка някак бе успяла да се озове между краката му, така че бързо я дръпнах.

Чакахме.

Майка ми произнесе много ясно: „Дяволите да го вземат“, и прекоси коридора, за да влезе в една от стаите за прегледи. Чух шумоленето на хартия. В малката ни бърлога под масата беше тъмно като в сън, а мракът бе твърде плътен, за да могат очите ми да свикнат с него. Между двама ни имаше повече крака, отколкото смятах, че притежаваме. Майка ми изпусна листите: чух шумоленето, когато се разпиляха по пода и масата за прегледи. Този път обаче тя не изруга.

Коул ме целуна. Трябваше да му кажа да спре, да стои мирен, но копнеех за устните му твърде много. Не се помръднах от мястото край стената, където се бях свила, и просто му позволих да ме целува дълго, дълго. Беше една от онези целувки, замайването от които преминава след много време. Човек можеше да вземе всичките ни целувки, още от първата ни среща, и да ги сложи под микроскоп, а аз бях почти убедена какво щеше да открие. Дори и експерт не би могъл да забележи нищо в първата ни целувка, но после идеше да види как нещо се е прокраднало във втората — нещо малко и нестабилно, което можеше лесно да бъде разрушено — а концентрацията му се увеличаваше с всяка следваща, докато най-накрая, при тази целувка насред мрака, това нещо можеше да бъде видяно дори и с невъоръжено око. Доказателство, че най-вероятно никога нямаше да се излекуваме от страстта си един към друг, но вече имаше някакъв шанс тя да не ни убие.

Чух стъпките на майка ми секунда преди лампата в лабораторията да светне. Последва тежка въздишка.

— Изабел, защо?