Завинаги

Той изглеждаше леко изнервен, но трябваше да му се признае, че тонът му така и не се промени:

— Каква точно е разликата с това аз да закарам всички ни до там?

— Нямам представа! Така ще съм по-спокойна.

Ръката и все още беше протегната за ключовете.

— Във филмите никой не се откарва сам до мястото, където трябва да срещне смъртта си.

Сам погледна към мен, а изражението му казваше: Грейс, помощ!

— Рейчъл, имаш ли изобщо представа как се кара кола с ръчни скорости? — попитах строго.

— Не — призна си тя. — Обаче се уча много бързо.

Изгледах я:

— Рейчъл!

— Грейс, трябва да признаеш, че всичко това е ужасно странно. Ти изчезна от болницата, а Оливия е… После Сам изведнъж се появява с теб и… Е, теорията ми за халюциногенните гъби звучи доста по-реалистично, особено след като започна да говориш за вълци. Следващата стъпка е Изабел Кълпепър да се появи, за да ми каже, че всички ще бъдем отвлечени от извънземни, а аз не бих могла да понеса това в сегашното си разклатено емоционално състояние. Мисля, че…

Въздъхнах:

— Рейчъл.

— Хубаво — отсече тя, хвърли раницата си на задната седалка и след това се качи в колата.

Докато се движехме към къщата на Бек, Сам на шофьорското място, аз до него, а Рейчъл на задната седалка, бях изпълнена от внезапна и необяснима носталгия по дома си, спомних си с тъга за живота, който бях изгубила. Първоначално не можех да определя какво ми липсва толкова отчаяно — това със сигурност не бяха родителите ми, които така или иначе никога не бяха край мен, за да ми липсват — докато не осъзнах, че тези чувства бяха предизвикани от сладникавата миризма на шампоана, който използваше Рейчъл. Ето това ми липсваше. Следобедите и вечерите, през които двете с Рейчъл седяхме в стаята й или в кухнята на нашите или пък следвахме Оливия на някоя от нейните фотографски разходки. Не изпитвах носталгия по дома си, защото за целта трябваше да имам дом. Изпитвах носталгия по хората. По живота си.

Извърнах се към задната седалка и протегнах ръка към Рейчъл, но пръстите ми не бяха достатъчно дълги, за да я достигнат. Тя не каза нищо, просто погледна ръката ми и я стисна здраво. Прекарахме така останалата част от пътя: аз, наполовина извъртяна към нея, а тя, леко приведена към мен, с ръце, положени върху облегалката на седалката ми. Сам също не каза нищо освен едно: Ох, извинявайте, когато превключи скоростите твърде рязко и колата подскочи.

По-късно, когато стигнахме до къщата, аз й разказах всичко, цялата история, от момента, в които вълците ме бяха смъкнали от люлката ми, до деня, когато едва не умрях, давейки се в собствената си кръв. Както и всичко, което се бе случило междувременно. Сам изглеждаше по-нервен, отколкото изобщо го бях виждала някога, но това не ме тревожеше. Още в мига, когато бях хванала ръката на Рейчъл в колата, бях разбрала, че едно от нещата, които щях да запазя в този мой странен нов живот, беше тя.

Четирийсет и пета глава

Изабел

Принципно бях против извършването на углавни престъпления, когато можеше да се мине и с по-дребно провинение. Използването на училищната лаборатория се водеше влизане с взлом. Използването на резервните ключове за офиса на майка ми се класифицираше само като незаконно проникване. Просто разсъждавах логично. Бях спряла джипа си на паркинга пред магазина за хранителни стоки от другата страна на улицата, така че ако някой минеше покрай клиниката, нямаше да забележи нищо необичайно. От мен би излязъл страхотен престъпник. Всъщност това си оставаше възможен избор на кариера. Бях още млада, а нещата със следването на медицина можеше и да не потръгнат.

— Не чупи нищо — предупредих Коул, докато му махах с ръка да влезе преди мен. От друга страна, това май беше безсмислена молба, при положение че ставаше дума за Коул Сейнт Клеър.

Той тръгна по коридора, оглеждайки плакатите по стените. Малката клиника беше странично задължение за майка ми, която работеше и в местната болница. Когато първоначално отвори клиниката, стените бяха декорирани с разни произведения на изкуството, за които нямахме място в къщата или пък й бяха омръзнали. Тогава казваше, че би искала клиниката да създава усещане за домашен уют. След смъртта на Джак беше подарила много от картините вкъщи, а когато успя донякъде да преодолее мъката си, взе тези от клиниката и ги окачи по стените у нас на тяхно място. В момента клиниката беше издържана в стил, който обичах да наричам късен фармацевтичен период.

— В самия край на коридора и вдясно — казах. — Не това. Това е тоалетната.

Следобедната светлина избледняваше, докато заключвах вратата след себе си, но това беше без значение. Когато включих жужащото флуоресцентно осветление, мястото се превърна в класическо лечебно заведение, където часовете от денонощието бяха без значение. Винаги бях казвала на мама, че ако наистина иска „да създаде усещане за домашен уют“, обикновените електрически крушки определено биха помогнали клиниката да напомня за нормална къща, а не за универсален магазин.