Жега в Мадрид

„Защо ме остави сама, бе, Вили — въздъхна тихичко Дона. — Ела и ми покажи как се разбираш с твоята Самира! Че ние тук сега на три езика говорим, а разговор не се получава! Въпреки целувките по двете бузи, които си разменихме при запознанството с… как се казваха? А, да! Пилар и Педро.“

— От колко време сте в Испания? — попита я Пилар на английски език, обърнала към нея сериозното си, обсипано с лунички лице.

— От четири години — отговори Дона на същия език и се усмихна вежливо.

— Боряна не говори добре испански език — каза на френски език сивокосият мъж, седнал в креслото срещу нея. — Но все пак успя да ни обясни, че вие говорите свободно френски и английски.

— Дипломиран филолог съм — обясни кратко Дона на френски език. „Макар че моите дипломи тук не ми вършат никаква работа.“

— Това сигурно ви е помогнало — продължи Педро на Френски език.

— Първите емигрантски години са много трудни. Не познаваш начина на живот в чуждата държава, не знаеш езика…

— Знаех! — усмихна се Дона. — Знаех цели две думи: „hola“ и „te quiero!“.

— Е, за начало е добре! — проблеснаха пъстри светлинки в очите на Педро — Достатъчно, за да намериш приятели.

— Какви са плановете ви за бъдещето тук? — попита предпазливо Пилар на английски език и внимателно постави на масичката чашата вода, която държеше.

Дона проследи с поглед движението на нежната, поддържана ръка с изкусно направен маникюр и скри своите мазолести пръсти под масичката.

— Планове ли? — преглътна тя. — Първото нещо, което един емигрант разбира, е това: в чужбина планове не могат да се правят!

— Моят дядо е бил емигрант.

Френският език на Педро излизаше леко гърлен, но плавен и непринуден. „Не си гледал Сорбоната на картички. И не си писал чуждите думи по десет реда едната.“

— Той често ми е разказвал как е пътувал двадесет часа с една лодка — продължи мъжът. — И как е работил скрит в един ресторант седем месеца, без да излезе нито веднъж от него.

— Разказите на дядо са едно — извърна очи Дона. — Но когато твоят собствен живот пламне като хартиена къщичка, а бурята отнесе дори пепелта му, тогава е съвсем различно!

Пилар и Педро си размениха светкавичен поглед, който настръхналата Дона улови с крайчеца на окото. „Защо не си тръгвате вече? Защо въобще сте дошли да вирите носове в нашата емигрантска дупка?“

— Вземете си — каза тя на испански език и кимна към отрупаната масичка. — Всичко е приготвено от майката на Боряна, а тя е чудесна домакиня.

— Не, благодаря! — каза бързо Пилар и я погледна изпитателно под рижия къдрав перчем. — Не съм гладна.

Дона усети, че жената седи като на тръни. „Не, не се гнуси, проумя тя изведнъж. Страхува се! Но от кого? С този мъж до себе си, с парите в гледаните си ръчички и с родната държава зад гърба си!“

Пилар изведнъж се разбърза, сякаш прочела мислите й. Дръпна нервно ципа на дамската си чанта, извади оттам една дебела книга, тефтерче, несесер и бутилка минерална вода.

— Моят съпруг обичаше да казва — вметна хапливо Дона, — че в една дамска чанта винаги има всичко. Липсва само ред!

— Търся ключовете на колата — пламна лицето под луничките. — Ще прескоча да прибера децата от баба им.

— Може ли?

Дона протегна ръка и взе книгата от масичката. „Приказките на Ева Луна“, прочете тя заглавието. Исабел Алиенде. Разтвори я и прелисти няколко страници.

— Трудна е за четене — поясни сухо Пилар. — Авторката не е испанка по националност. От една държава е, която се нарича Чили… Не зная дали сте чували за нея!

Дона вдигна глава и впери изумен поглед в луничавото лице срещу нея. „Поеми си дъх, Доне! — заповяда си тя. — Бавничко… Така. Сега издишай и отпусни юмруци… Отмести погледа си и говори на испански, колкото можеш!“

— Спомням си нещо — започна тя тихо и отчетливо, без да поглежда нито жената, нито мъжа. — За една държава, която имаше президент, който се казваше Салвадор Алиенде. И в столицата на която имаше стадион, където…

Дона спря и пое въздух. Не знаеше как да каже на испански „разстрелвам“.

— … където убиваха хора. И за един певец с китара, на когото отрязаха ръцете. И за хунтата на един диктатор. Но сигурно дядо ми е разказвал това. Защото вие мислите, че аз не зная нищо!

Вдигна глава и продължи, притиснала книгата пред гърдите си като щит:

— Моята страна се нарича България. Не зная дали сте чували за нея! Но тя е дала на света азбука, на която днес пишат милиони! И там децата задължително ходят на училище! И, между другото, изучават география и история!

— Боряна ми каза — обърна тя изпотеното си чело към Педро, — че Вие сте професор по физика. Затова предполагам, че знаете кой е Алберт Айнщайн. Но сигурно не знаете, че той след срещата си с нашия Петър Дънов е казал…

Дона усети, че силите я напускат и че само след миг ще се разплаче като малко дете.

— … е казал — извика тя през сълзи — „Целият свят почита мен, а аз се прекланям пред учителя Петър Дънов от България!“