Жега в Мадрид

Окно помолил Аполон да се яви в съня му, за да му посочи разрешение на конфликта. Богът се явил и му казал две неща: първото, че градът трябва да бъде посветен на богинята Метрахирта, наричана още Кибеля, богиня на земята и дъщеря на Сатурн и второто, че да стихнат разправиите и да бъде спасен градът, той, Окно, трябва да принесе в жертва своя собствен живот!

Когато се събудил, Окно разказал на своите хора съня си и заповядал да изкопаят дълбок кладенец. Когато кладенецът бил готов, той слязъл в него и наредил да го затворят с огромна камена плоча…

Гърдите на Ивана се заповдигаха тежко. Тя отвори уста и започна да откопчава копчетата на тънката памучна блузка, която я задушаваше. Пръстите не я слушаха.

Целият народ коленичил около него в молитви и погребални песнопения, докато последната нощ на оная луна се развихрила ужасна буря и от върховете на планината Гуадарама се спуснала на бял облак Cibeles. Тя изтръгнала Окно от гроба и се изгубила с него във висините. От тогава градът се нарича с името на богинята Метрахирта. По-късно преминава в Махерит и накрая — в Мадрид, ГРАДЪТ НА ХОРА БЕЗ РОДИНА.

Огромна черна лапа се спусна над белия лист и го изтръгна от ръката й. Ивана бавно повдигна глава. Изобщо не беше усетила, че Илия е отключил външната врата и е влязъл в стаята. „Сега ще ми се скара — бръмна главата й, — че се ровя в нещата на детето, без разрешение. И ще бъде прав… И какво от това, прободе я гърдата отляво. Какво значение има кой е крив и кой е прав? Остава ли ни нещо тук, което да има някакво значение?…“

Илия вдигна листа и, без да каже дума, прочете едната страница, след това — другата. Сложи го внимателно на бюрото и, неочаквано за Ивана, я хвана за ръцете:

— Ела. Моля те!

Влязоха в спалнята, той затвори вратата и се обърна към нея. „Какво му е — взря се тя в лицето му. — Дано не е вдигнал отново кръвното!“

Той протегна ръце, смъкна разкопчаната блузка от раменете й, сведе глава и целуна разголената шия. „Мириша на яхния — помисли си тя, но вдигна ръце и обгърна мургавия врат. — А ако влезе сега Марето?…“

Горещите плътни устни тръгнаха нагоре по шията и потърсиха нейните. Целувката мина през тялото й като горещ нож през пакетче масло и го разряза на две отвесни половини, еднакво вцепенени от изненада и удоволствие. „Да влезе, който иска… Дори Аполон може да слезе сега от небето. Никой и нищо няма значение.“

— Каква жега… — измърмори Ивана, без да повдига омекналата си глава от коравото рамо. — Колко ли стана часът? Сигурно вече си гладен.

— М-м — съгласи се Илия, без да мърда от мястото си.

— Вечерята е готова — намести тя отмалялото си тяло в прегръдката. — Само трябва да сложим масата.

— Искаш ли да ти сервирам в леглото? — помилва я той по косата. — Както на романтичните сцени от твоя сериал!

— Да, да! — възпротиви се тя енергично. — И след това да гоним хлебарките с чехлите! Ще бъде много романтично!

Гърдите на Илия се разтресоха от беззвучен смях:

— Моето трезвомислещо грижовно момиченце!

Ръката му се плъзна по бузата, стигна до носа и бащински го ощипа.

— Не трябва да криеш болките си от мен — прозвуча гласът му след малко, сериозен и наставнически. — Хиляди пъти съм ти го казвал!… Мога да ги понеса!

— Знам, че можеш! Всички сте силни и можете…

Изправи се с пъшкане, седна в леглото и потърси с очи дрехите си.

— Но не желая да ви товаря излишно — добави тя извинително.

— Аз пък желая да бъда товарен! — мушна Илия ръце под главата си — Нали затова си моето момиче!

Ивана срещна погледа му и усети, че се изпотява. Изведнъж се видя през неговите очи — с рошавата, небоядисана коса, с влажните, увиснали вече гърди и заобления като диня корем.

— Колко си красива! — усмихна се блажено Илия. — Думи не намирам да ти го кажа!

III. Дона