Жега в Мадрид

— Море, ушите!… Пръчката щех да зема! И колкото му е посинен задника от падането, дважди по-син щеше да стане! Ама мойта баба Живка като ми изплака тогава: „Да го намериш, Димчо! Още днес да го намериш и да ни го върнеш тука, да си го лекуваме! И да не земеш да го качиш на рейса, да се блъска два дни на жегата! Самолетен билет му земи!“ А, викам й, този път не е познал! На самолета тебе ще кача, малко само да стъпя на нозете си! А той, щом може цел ден да оди да се занимава с глупости и да хапе ръката, де му е дала хлеба, ще може и два дни де се вози! На заем брашно тъпкано се връща!

Бай Димо поклати глава, натисна фаса в малкия стъклен пепелник и вдигна очи към младежа:

— Та такива ми ти работи с нас, момчето ми! — въздъхна той. — Ама ти що тая вечер нещо…

Лицето му изведнъж се проясни и той се наведе напред, ухилен до ушите:

— Бе чудя се аз целата нощ: какво не е като предния път? А то — само моите фасове в пепелника!

— Отказах цигарите — засмя се и Делян.

— Само така! Браво на девойчето! Не е пристигнало още, а ти вече мирно си застанал! Какво ли ще е, като дойде!

II. Ивана

— Заспала е — наведе се Диана над количката. — Днес в детската градина са ги водили на куклен театър. Сигурно е подскачала повече от куклите!

— Да я сложим в спалнята — предложи Мара и затвори лекичко входната врата.

— Ако се събуди сама на непознато място, ще вдигне на главата си целия квартал!

Трапезарията се отвори и сумрачният коридор се изпълни с аромата на ванилия и карамелизирана захар. Ивана застана в очертания от дървената рамка светъл правоъгълник, препасана със синя готварска престилка на бели цветчета и с кухненска кърпа в ръце.

— А, имаме си гостенче — усмихнаха се очите й и тя хвана дръжките на количката. — Оставете я на мен, а вие си вършете спокойно вашата работа.

Диана погледна колебливо затворените очи на детето:

— Не те познава добре, лельо Ваня. Ако се събуди…

— Ако видим, че не можем да се справим без вас, ще ви повикаме — успокои я Ивана. — Нали сте тук. „Все още. Още няколко дни, а след това…“

Вкара количката в малката стая и затвори вратата след себе си. Котето на Росен се надигна от възглавничката на стола, изпъна предните си крака и се прозя широко, вперило присвити очи в спящото дете.

— Стой там, Фрося! — прошепна му Ивана. — Да не я събудим, че яхнията ми е още на котлона!

Мушна внимателно ръце под детето, вдигна го от количката и го сложи на кухненския диван, като говореше тихичко на отпуснатата главичка:

— Колко е пораснало това момиченце! Тежи, не мога да го вдигна!… Големичко е да го возят в тази количка! Тези краченца могат да тичкат, да тичкат!… Но нали така им е по-лесно на мама и тати…

Изправи се, избърса потното си чело и изтича в остъклението, което се беше превърнало в сауна от следобедното слънце и къкрещата на котлона тенджера. Вдигна капака и набоде една от пълните с кайма и ориз чушки с дълга, тънка вилица. Готови бяха. Можеше вече да ги застрои с киселото мляко и яйцата и да добави нарязания магданоз. Така… Докосна една от купичките с крем карамел, които беше извадила от фурната преди около час. Поизстинали бяха, можеше вече да ги внесе и да ги сложи в хладилника. „Да влизам сега при детето, че ако се събуди…“

Бутна вратата на остъклението с таблата в ръцете и видя Мара и Диана, изправени пред масата с широко отворени очи. Обърна светкавично лице към дивана, където беше оставила спящото момиченце и поклати глава. Милена, седнала като кукла на възглавницата, подгънала босите си крачета, притискаше до гърдичките си примижалата, свила ушите Фрося.

— Изумена съм! — възкликна Диана. — За първи път й се случва да се събуди на чуждо място и да не протестира с цяло гърло!

— Какво чудно има? — каза тихо Ивана. — Чувствала се е изоставена. Точно както и Фрося. Затова сега и на двете им е толкова добре.

— Излизаме, мамо — хвана Мара дръжките на количката. — Толкова приятели искаме да видим, преди… Не ме чакайте за вечеря.

— Събираме се у нас — поясни Диана. — След това Ники ще я докара с колата.

Погледна към Мара с кестенявите си очи и добави:

— А може и да остане да спи у нас. Да бъдем малко повече време заедно.

„И на нас ни се иска да бъдем с нея, бе, дете! А на твоите родители — да са с теб!“

Затвори външната врата и спря зад нея, заслушана в стихващите гласове. Жилището изведнъж опустя и се разтвори в тишината. „Като гробище“, мина през ума й като игла и тя тръсна глава, за да изхвърли от там острата мисъл. „Стига си се глезила! Три дни още и започва учебната година. Тогава ще плачеш за такава тишина! Не, няма, отговори й свитият на топчица стомах. Дойде ли тази тишина в дома ти, плачеш единствено от нея…“